На долния етаж Сибил му готвеше нещо за късна закуска. Тя не беше особено добър готвач. На Ваймс този факт определено му допадаше, защото той пък не беше много добър в яденето. След цял живот хапване на крак стомахът му не гледаше правилно на света. Това, за което жадуваше, бяха дребни хрускави кафяви парченца, на външен вид като кучешка храна, и вярната Сибил всеки път държеше тигана малко по-дълго от необходимото върху дракончето.
Тя внимателно го наблюдаваше, докато Ваймс дъвчеше препърженото си яйце, вторачен в някаква невидима картина пред себе си. Изражението й беше като на човек, който държи осигурителното въже, докато следи стъпките на въжеиграча.
След известно време, докато се опитваше да разреже кремвирша си с хрущене, Ваймс попита:
— Имаме ли в къщи някакви книги за рицарството, мила?
— Имаме стотици, Сам.
— А има ли такава, която да казва… за какво е изобщо цялата тази работа? Пише ли какво трябва да правиш, ако си рицар, например? За отговорностите на рицаря и така нататък?
— Това го пише в повечето от тях, струва ми се.
— Добре тогава. Аз ще отида малко да почета.
Ваймс нападна бекона с вилицата си. Той се натроши удовлетворително.
По-късно се премести в библиотеката. Двайсет минути след това се появи отново, за да потърси молив и хартия.
След още десет минути лейди Сибил му занесе чаша кафе. Той се беше сврял зад купчина книги, очевидно погълнат от „Животът на Кавалера“. Тя се измъкна на пръсти от стаята и се отдаде на собственото си проучване, което целеше да допълни записките по развъждане на блатни дракони.
Беше изминал повече от час, когато чу съпруга си да излиза в коридора.
Той мърмореше нещо неясно под нос. Гледаше с отсъстващия поглед на човек, който е така обсебен от някаква Велика Мисъл, че организмът му се е изключил и всички по-маловажни процеси са спрели да текат. Освен това отново беше почнал да излъчва около себе си онова силово поле от разярена невинност, която за лейди Сибил представляваше основна част от неговата характерна Ваймс-ност.
— Ще излизаш ли някъде, Сам?
— Да. Ще отида само да разритам няколко задника, скъпа.
— O, хубаво. Само се облечи по-топло.
Семейството на Гориф се влачеше безмълвно край Керът.
— Извинявам се за магазина ви, господин Гориф.
Гориф понамести багажа на рамото си:
— Можем винаги да отворим нов магазин.
— Ще го държим под око за всеки случай — обеща Керът. — И когато всичко свърши, ще можете пак да се приберете.
— Благодаря.
Синът каза нещо на клачиански. Настъпи кратка семейна караница.
— Ценя силата на чувствата ти, — зачерви се Керът, — но ми се струва, че езикът ти беше малко прекалено цветист.
— Синът ми се извинява — автоматично се намеси Гориф. — Той е забравил, че вие говорите клач…
— Не, не съм забравил! Защо трябва да бягаме оттук? — извика момчето. — Ние живеем тук! Никога не съм и виждал Клач!
— Чудесно, значи ще има какво ново да научиш — утеши го Керът. — Чувал съм, че там има прекрасни…
— Я не се прави на идиот! — извика Джанил. Той се отърси от бащината си хватка и се изправи пред Керът. — Не ми пука! Не искам и да виждам изгрева на луната над Слънчевите планини! Това си го виждам и оттук! Аз съм роден тук!
— Виж, понякога наистина се налага да слушаш родителите си…
— И защо? Татко ден и нощ се бъхти и за какво — за да го изритат от родния ми град! Какво му е хубавото на това? Трябваше да останем тук и да защитим това, което ни принадлежи!
— Да, но не е редно гражданите да раздават сами справедливост…
— И защо пък не?
— Защото това е наша работа…
— Защо не си я вършите тогава!
Отново между баща и син избухна препирня на родния им език.
— Той казва, че трябва да ти се извиня — намуси се Джанил. — Извинявай.
— И ти извинявай — отговори Керът.
Господин Гориф отчаяно сви рамене по онзи многозначителен начин, с който възрастните обясняват ситуации, в които са забъркани подрастващите им деца.
— Ще се върнете, сигурен съм — каза Керът.
— Ще видим.
Те продължиха към кейовете, всеки потънал в собственото си мълчание. Там ги очакваше кораб с клачиански флаг. Пред рампата му се редяха хора. Заминаваха с толкова багаж, колкото можеха да носят в двете си ръце. Полицаите внезапно се оказаха под прицела на множество неприязнени безмълвни погледи.
— Ръждьо да не гони клачианците от домовете им? — попита Ангуа.
— Не, но ние можем да усетим накъде духа вятърът — меко отговори Гориф.
Керът подуши въздуха:
— Духа откъм Клач.