— За теб — може би.
Зад тях изплющя камшик и те отстъпиха, за да дадат път на колесницата, която изтрополя по кея. Вятърът отметна за миг завеската на прозореца. Керът зърна лице с черна брада и проблясващи златни зъби, преди коприната да го закрие.
— Това не беше ли той?
Ангуа приглушено изръмжа. Затвори очи, както правеше винаги, когато оставяше носа си да я води…
— Карамфилче — промърмори сякаш на себе си и сграбчи Керът за лакътя. — Не се втурвай след него! На кораба има много въоръжени мъже! Знаеш ли какво ще си помислят, ако видят срещу тях да тича войник?
— Аз не съм войник!
— Колко време смяташ, че ще отделят, за да разсъждават върху разликата?
Колесницата разбута мелето от хора на дока. Тълпата се затвори след нея.
— Виж, там разтоварват сандъци… Не мога да видя добре… — Керът примижа. — Струва ми се, че биха ме разбрали, ако ги помоля…
71-часовия Ахмед се появи на палубата и изгледа оттам стражите. Зъбите му заискриха за миг, когато се ухили насреща им. Пресегна се зад рамото си и измъкна ятагана от ножницата.
— Не мога да го оставя да си тръгне. Той е заподозрян. Виж, даже ни се присмива!
— Той има дипломатически имунитет — напомни Ангуа. — И много въоръжени мъже около себе си.
— Силата ми е за десетима, защото помислите ми са чисти — изрече Керът.
— Тъй ли? Хубаво тогава, но те са поне единайсет на борда.
71-часовия Ахмед подхвърли ятагана си във въздуха. Оръжието се завъртя няколко пъти, като цепеше въздуха със звучно хряс-хряс и в мига, преди да падне във водата, Ахмед светкавично протегна ръка и го сграбчи за ръкохватката.
— И господин Ваймс може така — процеди Керът през зъби. — Тоя ни се подиграва…
— Ще бъдеш труп, ако стъпиш на палубата — обади се иззад гърба му Гориф. — Познавам го.
— Така ли? Откъде?
— Той е най-страховитият човек в цял Клач. Това е 71-часовия Ахмед!
— Да, но защо е…
— Не сте ли чували за него? На всичкото отгоре е д’рег! — Госпожа Гориф подръпна ръкава на мъжа си.
— Д’рег ли? — озадачи се Ангуа.
— Д’регите са войнствено пустинно племе — обясни Керът. — С много свиреп нрав. Но честолюбиви. Казват, че ако имаш д’рег за приятел, това е за цял живот.
— А ако не ти е проятел?
— А-а, това трае не повече от пет секунди. — Той измъкна меча си. — Както и да е. Не можем да му позволим…
— Казах прекалено много. Трябва да вървим вече — обади се Гориф.
Семейството нарами бохчите си.
— Гледай, може би ще намерим друг начин да се справим с него.
Ангуа посочи каретата. От нея тъкмо извеждаха две кльощави, дългокосмести и изключително грациозни кучета. Те опъваха каишките си към кораба.
— Клачиански ловни хрътки — обясни тя. — Доколкото разбирам, клачианските благородници много си падат по тях.
— Приличат ми малко на… — започна Керът, след което в мозъка му нещо просветна. — Не, няма да ти позволя да ходиш сама там. Нещо непременно ще се обърка.
— Имам доста по-големи шансове от теб, повярвай ми — бързо го прекъсна Ангуа. — При всички случаи няма как да вдигнат котва преди прилива.
— Прекалено е опасно!
— Е, да, все пак се предполага, че там са враговете ни.
— За тебе ще е опасно.
— Защо? Не съм чувала в Клач да има върколаци, най-вероятно няма да знаят какво да правят с мен.
Тя разкопча тънката кожена каишка, на която носеше значката си, и я подаде на Керът.
— Не се тревожи. В най-лошия случай ще скоча през борда.
— В реката?
— Дори река като Анкх не може да погуби един върколак. — Ангуа хвърли колеблив поглед към шупналата вода. — Надявам се.
Сержант Колън и ефрейтор Нобс бяха на патрул. Не бяха съвсем сигурни защо по-точно патрулират и какво се очаква да направят, ако видят да се извършва някъде престъпление, въпреки че дългогодишната практика им позволяваше да виждат минималното възможно количество престъпления по пътя си. Но те бяха хора на навика. И понеже бяха полицаи — патрулираха. Не влагаха някакъв особен смисъл. Патрулираха така — заради самата идея. На Ноби не му помагаше особено и фактът, че мъкнеше в ръце огромна дебела книга с кожена подвързия.
— Войната ще оправи това място, казвам ти — произнесе сержант Колън след известно време. — Ще направи хората по-твърди. Всичко трябва да си иде по местата. Че виж сега на какво сме заприличали.
— Не е като едно време, нали, сержант.
— Наистина не е като едно време, Ноби.
— Хората си имаха вяра един на друг в ония времена, нали, сержант?
— Хората си вярваха един на друг, Ноби.
— Да, сержант. Знам. И не си заключваха вратите като сега.