— Вярно е, Ноби. И винаги бяха готови да помогнат. Ходеха си един на друг по домовете.
— Т’вярно, сержант! — произнесе с чувство Ноби. — Помня, че на нашата улица никой не си залостваше вратата на къщата.
— И аз това искам да кажа. Това ми беше мисълта.
— Така беше, щото копелетата се изхитряха да откраднат даже и ключалките.
Колън обмисли този факт.
— Да, но поне се крадяха само помежду си. Не е като да са крали от чужди хора.
— Да.
Походиха още малко, всеки унесен в своите собствени мисли.
— Сержант?
— Да, Ноби?
— Къде е Венчилия?
— Венчилия ли?
— Предположих, че е име на някаква страна. Горещо място, струва ми се?
— Ах, Венчилия ли… — Колън отчаяно импровизираше. — Да. Точно тъй. Това е едно от онези клачиански места със засуканите имена. С много пясък. И планини. Защо питаш?
— А-а, така, без причина.
— Ноби?
— Да, сержант?
— Защо си помъкнал тази огромна книга?
— Ха, просто хитра идея, сержант. Чух какво разправяше за книжката на прадядо ти и взех тази, в случай че попаднем на сбиване по пътя си. Това е „Книгата на Ом“. Пет пръста е дебела.
— Доста е големичка за джобно издание, Ноби, не мислиш ли? Ако трябва да бъда искрен, доста е голяма и за каруца.
— Мислех си, че мога да притъкмя някакви презрамки или нещо, за да я нося по-лесно. Дори и обсаден арбалет не би могъл да пробие по-навътре от четвърта глава.
Познатото проскърцване ги накара да погледнат нагоре.
Една клачианска глава се полюшваше на бриза.
— Да изпием по едно? — предложи Колън. — Големия Анджи вари бира като за цяр.
— По-добре да не влизаме, сержант. Господин Ваймс е в особено настроение днес.
Колън въздъхна:
— Прав си.
Ноби хвърли още веднъж поглед към главата. Беше дървена. През вековете беше боядисвана и пребоядисвана вече незнайно колко пъти.
— Клачианската глава. Дядо ми казваше, че неговият дядо си спомнял времето, когато там все още е висяла истинската глава — каза Колън. — Разбира се, вече се била спаружила като орех.
— Малко… гадничко е да овесиш на човека главата, за да си рекламираш кръчмата.
— Не, Ноби. Това са спомените от войната. Като се прибере човей от бойното поле със сувенир, той го набучва на кол и отваря кръчма. „Клачианска глава“. Да знаят друг път да не правят тъй.
— Аз лично съм си имал достатъчно неприятности, само задето крадях обувки.
— По-сурови времена са били някогашните.
— Ти някога срещал ли си Клачианец? — попита Ноби, докато крачеха по тихата улица. — От ония, дивите.
— Не, обаче… знаеш ли какво? На тях им е позволено да имат по три жени! Това си е живо престъпление!
— Да-а, а пък аз тука си нямам ни една — въздъхна Ноби.
— И ядат особени манджи. Къри, яхнии и други такива.
Ноби поразсъждава по това:
— Като… нас, когато сме нощна смяна.
— Е-е, да-а-а… но те не ги приготвят както трябва…
— Искаш да кажеш, че не ги правят да приличат на ушна кал с грах и стафиди, както готвеше майка ти ли?
— Да! Можеш да се ровиш колкото ти душа иска из клачианско къри и няма да намериш и парченце варено цвекло вътре.
— Чувал съм, че ядат и очните ябълки на овцете — додаде Ноби, международният гастроном.
— И аз това исках да кажа.
— Нямат никакви нормални неща за ядене като овнешки чревца или пък кървавица.
— Ами-и, вярно.
Колън усети, че разговорът му се изплъзва някак си и премина в настъпление.
— Виж, Ноби, каквото и да си говорим, в края на краищата те не са с правилен цвят на кожата и това е положението.
— Да бе, Фред, и как само го забеляза! — възкликна Ноби с толкова лъчезарен глас, че Колън почти му повярва.
— Ами, то е очевидно.
— Ъ-ъ… ами какъв според тебе е верният цвят? — попита Ноби.
— Бял, разбира се!
— А не червен като тухла? Щото ти…
— Ти какво, поднасяш ли ме, ефрейтор Нобс?
— Разбира се, че не, сержант. Така че… аз какъв цвят съм?
Това накара сержант Колън да се замисли дълбоко. На различни места по тялото на ефрейтор Нобс можеха да се намерят цветове, подходящи за всеки възможен климатичен пояс на Диска, както и няколко, които можеха да се открият само в специализираната медицинска литература.
— Бялото е… бялото е по-скоро, нали разбираш… състояние на духа. То е като… като да изкараш един почтен работен ден и да получиш разумно заплащане за труда си, нещо такова. И да се къпеш редовно.
— А не да се шляеш насам-натам ли?
— Точно.
— Или… като да… като да работиш по цял ден и по цяла нощ, както прави Гориф?
— Ноби…
— И човек не може да види децата му един път да са с мръсни дрехи на ули…