— Ноби, на тебе явно просто ти доставя удоволствие да ме ядосваш. Знаеш, че сме по-добри от клачианците. Иначе какъв е смисълът на всичко? Но както и да е, щом ще ходим на война с тях, могат и в затвора да те вкарат за предателство, ако някой те чуе да говориш такива работи.
— Ти смяташ ли да ходиш да се биеш с тях?
Фред Колън се почеса по бузата.
— Ами-и-и, аз съм човек с богат военен опит, предполагам, че ще се наложи…
— И какво точно смяташ да правиш? Да се запишеш доброволец и да отидеш на фронта ли?
— Ами-и-и… на мене силата ми е в обучението, май ще е по-добре да си остана тука и да подготвям новите попълнения.
— Значи в тила.
— Всеки трябва да изпълнява своята част от гражданския дълг, Ноби. А то, ако го оставеха на мене да решавам, щях да изхвърча като стрела и да дам на Джони Клачианеца да опита вкуса на студената стомана.
— Значи техните остри като бръснач ятагани не те притесняват, така ли?
— Бих им се изсмял с презрение, Ноби.
— Но ако има клачианска атака тука, тогава ти ще се окажеш на фронта, а фронтът ще ни бъде в тила.
— Е, аз ще се опитам някак си да стоя по средата или…
— По средата на фронта…
— Господа?
Те се огледаха и установиха, че от известно време са били следени от среден на ръст човек с необичайна коса. Не можеше да се каже, че е плешив. Всъщност си имаше доста коса, даже дълга, къдрава и спускаща се по раменете му, а пък брадата му можеше спокойно да приюти по-дребна кокошка. Но темето му се подаваше над падащите отвсякъде коси като странна интрузивна скала. Той им се усмихна приятелски.
— Дали аз, по някакво щастливо стечение на обстоятелствата, не разговарям с героичните сержант Колън и… — Погледът на мъжа се закова в Ноби. Изражения на удивление, ужас, интерес и съжаление пробягаха по иначе слънчевото му лице като влачени от бурен вятър облаци. — …и с ефрейтор Нобс? — успя да довърши той.
— Това сме ние, гражданино — твърдо отговори Колън.
— Ах, добре тогава. Изрично ми беше казано да ви намеря. Наистина е удивително, не мислите ли? Никой не беше успял да се промъкне в хангара на лодката през цялото това време. Доволен съм, че успях да проектирам доста хитроумна ключалка. Трябваше да подменя всичките кожени съединения, да ги смажа хубаво… Ах, извинете ме, моля ви, като че изпреварих и собствените си мисли този път. Сега-а-а, да видим… имах да ви предавам лично съобщение… какво ли беше?… Нещо свързано с ръце… — Той порови в голямата ленена торба, която беше пуснал до краката си, измъкна оттам дълга метална тръба и я подаде на Ноби. — Извинявам се за което… — Извади по-малка тръбичка, която връчи на Колън. — Толкова много неща трябваше да свърша в последния момент, че не ми остана време да го сглобя накрая, а и честно казано, материалите не бяха от най-подходящите…
Колън огледа своята тръба. Беше заострена в единия край.
— Това е сигнална ракета. Виж, пише „Експлозия от пъстри конфети и звездички“…
— Да, наистина искрено ви се извинявам. — Мъжът извади сложно устройство от метални и дървени части от чантата си. — Бихте ли ми подали тръбата, ефрейтор? — Той прикачи и завинти устройството към единия край на голямата тръба. — Благодаря ви… да, опасявам се, че без струг и без моя стенд просто ми се наложи да го сглобя от каквото се валяше наоколо… Мога ли да получа обратно ракетата, моля? Мерси…
— Не летят добре, ако не ги засилиш с тояга — отбеляза Ноби.
— O, в действителност летят доста по-добре — отговори човекът. — Само че не са достатъчно точни. — Той закрепи голямата тръба на рамо и погледна през малката градуирана решетчица. — Сега всичко изглежда да е наред.
— И не летят надалече — продължи Ноби. — Само се издигат и после се пръскат.
— Това е едно често срещано неправилно схващане — каза Леонардо да Куирм, като се извърна с лице към тях.
Колън можеше да види връхчето на ракетата през дупката на тръбата и внезапно му се привидя експлозията от звездички.
— Сега, очевидно вие двамата трябва да тръгнете насам по улицата и да ме придружите — рече им Леонардо. — Наистина ужасно съжалявам, но негово превъзходителство ми обясни надълго и нашироко как нуждите на обществото като цяло можели понякога да взимат връх над правата на отделния индивид. O, спомних си! Трябваше да кажа „горе ръцете“!
Масата в Залата на плъховете беше застлана с пясък.
Лорд Ръждьо изпитваше усещане, близко до истинското удоволствие. С малки дървени кубчета бяха отбелязани градовете и селцата, а палмички, донесени от близкия цветарски магазин, сочеха оазисите. И въпреки че самата дума „оазис“ му беше малко неясна, лордът огледа произведението си и видя, че то беше добро. Особено след като се предполагаше да изобразява картата на Клач, а всеки знаеше, че там е изключително песъчливо място. Изглеждаше удовлетворително от… от екзистенциална гледна точка, например, въпреки че пясъкът не беше докаран от Клач, а от купчината зад грънчарницата на тролът Тебеширчо и затова съдържаше някои случайно попаднали фасове, следи от котешки изпражнения и други органични субстанции, нехарактерни за истинските пустини. Поне не в толкова големи количества.