Ръждьо изгледа мълчаливо Ваймс и се оттегли. Детритус застана мирно пред командира си. Шлемът му звънна, когато тролът отдаде чест.
— И к’во пра’им сега, сър?
— Сега се прибираме. Всички момчета ли се записаха?
— Да, сър!
— Нали им каза, че не е задължително?
— Да, сър! Казах им „Не е задължително, но просто трябва“, сър.
— Детритус, аз исках доброволци.
— Да, сър. Те доброволно се записаха, сър, кълна се!
Ваймс въздъхна и тръгна към офиса. Най-вероятно нямаше да имат проблеми. Всичко звучеше достатъчно юридически, а от това, което знаеше за Ръждьо, беше сигурен, че човекът ще спазва буквата на закона. Хора като него го правеха — по един особен, смразяващ начин. Още повече, че трийсетината полицаи просто не се вписваха в генералната схема на събитията. Ръждьо можеше да забрави за тях.
„Веднага щом се замъти война — помисли Ваймс — и те се завръщат. Обръщат нагоре с главата гражданския ред, защото правилата били такива. Хора като Ръждьо застават на гребена на вълната. Аристократи като него мързелуват с години, докато изведнъж не се сетят да измъкнат старите ризници и брони и да свалят меча от поставката му над камината в хола. Мислят, че ще има война, и единственото, за което могат да разсъждават е, че тя може да бъде спечелена или загубена…“
Някой със сигурност стоеше зад всичко това. Някой желаеше да има война. Някой беше платил да бъдат убити Ози и Снежко. Някой искаше принцът да умре. Това беше важно. Вече не беше война, а престъпление.
После се усети, че разсъждава дали атаката над магазинчето на Гориф е била организирана от същите хора и дали те са подпалили посолството на Клач.
И едва по-късно осъзна защо всъщност мисли върху всичко това.
Защото му се искаше зад цялата работа да има някаква конспирация. Много по-лесно беше човек да си представи група мъже, събрали се в някаква задимена стая, побъркани от властта и привилегиите, с които разполагат, да правят цинични заговори, докато си пият брендито. Човек би трябвало да се придържа към подобни образи, защото ако не го прави, би се наложило да се изправи очи в очи с факта, че лошите неща се случват, защото обикновени хора, които иначе решат кучето и четат на децата си приказки за лека нощ, са способни да излязат след това и да причиняват ужасни неща на други обикновени хора. Толкова по-лесно беше да хвърлиш вината върху Тях. Но някак разстройваща беше мисълта, че Те — това сме Ние. Ако бяха просто Те, тогава никой не можеше да бъде винен за нищо. Защото Аз съм един от Нашите. Твърдо. Аз определено никога не съм мислил за себе си като за един от Тях. Никой никога не се смята за един от Тях. Ние винаги сме били от Нашите. А Те са лошите, които причиняват злините.
Някъде по това време, в един предишен живот, Ваймс щеше да отпушва бутилката и нямаше да се тормози какво точно е съдържанието й, стига вътре да има достатъчно от него.
— Уук?
— O, здравей. С какво мога да ти бъда пол… А, да, бях те помолил за книга за Клач… Това ли е всичко?
Библиотекарят смутено протягаше омачкана книжка в зеленикава подвързия. Ваймс очакваше да види нещо по-внушително, но въпреки това я взе. Струваше си човек да обръща внимание на всяка книга, донесена от орангутана. Той напасваше човека към книгата. На Ваймс му се струваше, че това е придобит талант, също както опитният търговец може да прецени теглото на стоката на око, На корицата на книжката с много избледнели златни букви бяха изписани думите „VENI VIDI VICI: Животът на войника“ от генерал А. Тактикус.
Ноби и сержант Колън ситнеха по алеята.
— Знам кой е този! — просъска Фред. — Това е Леонардо да Куирм, убеден съм! Същият, дето изчезна преди пет години!
— Значи се казва Леонардо и е родом от Куирм — обобщи Ноби. — И какво от това?
— Той е всепризнат гений!
— Той е психар!
— Да, де, но хората казват, че границата между гения и идиота е много тънка…
— Той я е прескочил, както виждам.
Зад гърба им се разнесе развълнуван глас:
— O, боже, така не бива!… Не мога да отрека, че точността е абсолютно неприемлива на по-голямо разстояние. Бихте ли спрели за момент, господа?
Те се обърнаха. Леонардо вече разглобяваше стрелящата си тръба.
— Ако подържите това само за момент, ефрейтор… и, сержант, ще бъдете ли така добър да изправите тази част… Някакъв вид перка ще свърши работа, сигурен съм, че имах подходящо парченце дърво…