— Точно! Така че — водете ни, господин Куирм! Дългът ни зове!
— Добре казано! Кажете ми, сержант, вие от моряшко семейство ли сте?
Колън отдаде чест.
— Не, сър! Щастливо женен съм, сър!
— Питам порил ли сте океанските вълни?
Колън го изгледа хитро.
— А-а, няма да се хвана на такъв трик, сър. Вълните не се орат. Всеки знае, че воловете ще се удавят.
Леонардо замълча, колкото да пренастрои мозъчните си вълни на „Радио Колън“.
— Плавал ли сте някога през живота си по море в лодка или кораб?
— Аз ли, сър? Само не и аз, сър. Не мога да понасям вида на вълните, когато се издигат и се спускат, сър.
— А, така ли? — отдъхна си Леонардо. — Слава богу, това няма да е проблем при нашето пътуване.
Хубаво, да започнем отначало…
Само да навържем фактите и всичко ще си дойде на мястото…
Светът ни гледа. На някого му се искаше Стражата да заключи, че заговорът за убийството е бил инспириран от Клач. Но на кого?
Някой беше обезглавил Снежко Мърляча на място и го беше оставил по-бездиханен от шест коша онзиденшна риба.
Образът на дългия извит ятаган на 71-часовия Ахмед изплува в съзнанието му. Така че…
…да допуснем, че Ахмед е слуга или телохранител на принц Куфурах и случайно е открил…
Не, няма как да е станало така. Кой му е казал?
Е, може би той сам е открил някак и това би означавало, че е научил и кой е платил на човека…
Ваймс се облегна на стола си. Историята все още беше загадка за него, но знаеше, че ще я разреши. Непременно. Ще съпостави фактите, ще ги анализира, ще ги огледа от всеки възможен ъгъл с непредубедено съзнание и ще разбере как именно лорд Ръждьо е организирал всичкото това.
Второразредна фуражка! Не можеше да приеме спокойно това оскърбление, не и от човек, който римуваше „рима“ с „удари ма“.
Погледът му се спря на старинната книжка. Генерал Тактикус? Всяко хлапе беше чувало за него. Анкх-Морпорк бе управлявал огромна империя и благодарение именно на генерала голямата част от нея се бе разпростирала из Клач. С изключение на факта, че никой не му беше благодарен за това, колкото и да е странно. Ваймс така и не разбра защо, но градът изглежда се срамуваше от действията на своя генерал.
Обяснението, естествено, би могло да се крие във факта, че към края на кариерата си той се е изправил срещу самия Анкх-Морпорк. В далечния град Генуа в един момент се свършили гражданите от знатно потекло. Благородниците били така унесени да се женят само помежду си, че последната им издънка се състояла предимно от зъби. Тогава те изпратили до Анкх-Морпорк писмена молба за помощ.
Подобни неща се случват доста често в историята, с изненада установи Ваймс. Малките царства в Сто Лат непрекъснато си прехвърляха едно на друго излишните особи от благородно потекло. И кралят изпратил Тактикус в Генуа от чиста злобичка. Търпението му се изчерпило. Не е лесно да ръководиш сериозна империя, когато непрестанно получаваш омацани с кръв писма с приблизително следното съдържание: „Уважаеми Сир, смирено ви уведомявам, че покорихме Бетрек, Смейл и Ушистан. Моля пратете 20 000 анкх-морпоркски долара с обратна разписка.“ Човекът просто не знаел кога да се спре. Така че набързо го ръкоположили за дук и го изпратили за Генуа, където първата му работа била да определи коя е най-голямата военна заплаха за града и след като я открил, да обяви война на Анкх-Морпорк.
Но какво друго са могли да очакват? Тактикус само изпълнявал воинския си дълг. Той им носил след победните си походи купища плячка, водил пленници, и — което е почти уникално качество сред анкх-морпоркските военачалници — връщал се с почти всичките си войници живи и здрави. Ваймс подозираше, че този последен факт историята най-вече не одобрява. Подразбираше се, че не е играл по правилата.
„Veni, Vidi, Vici“. Говореше се, че тези три думи Тактикус е произнесъл, когато е покорил… какво? Псевдополис, най-вероятно. Или Ал-Кхали? Или Куирм? Може би Сто Лат? Това се е случвало в добрите стари времена, когато човек е нападал нечий чужд град от принципни съображения. След което се е оттеглял и е нападал отново, ако градът е започвал да се съвзема. В онези времена никой не се е притеснявал дали светът наблюдава. Хората са искали светът да гледа и да се учи. „Veni, Vidi, Vici“. Дойдох, видях, победих.
Като коментар винаги му се беше струвало някак прекалено изгладено. Не звучеше като да ти е дошло на ума в бъркотията на войната. Изглеждаше, сякаш доста е поработено по него. Тактикус сигурно е прекарал много дълги вечери в палатката си, търсейки из речника си кратки думи, които да започват с „В“ и пробвайки как звучат… Veni, vermini, vomini — дойдох, натрясках се, издрайфах се? Vizi, veneri, vamoozi — посетих, прихванах срамна болест, чупих се? Вероятно е било истинско облекчение за човека да открие три кратички подходящи думи. Вероятно даже първо си ги е приготвил, а след това е тръгнал да види има ли нещо за завладяване наоколо.