Той се изправи, отиде до вратата и Ангуа го чу да нарежда нещо някому. Върна се в стаята и й се усмихна.
— Отивам, връщам се… — Отвори малък бюфет и извади отвътре кучешки нашийник, украсен със скъпоценни камъни. — Трябва ти нашийник. O, ето и храна — добави той, когато слугата внесе няколко купички върху поднос.
Постави чинията пред Ангуа. Другите кучета се размърдаха, но Ахмед им се сопна кратко и те седнаха обратно по местата си.
Кучешката храна беше… кучешка. В Анкх-Морпорк тя беше онова, което човек не би си позволил да смели на кренвирши, а почти няма нещо, което човек с достатъчно голяма месомелачка не би напъхал в кренвирш.
Малката централна човешка част в нея се разбунтува, но върколакът потръпна от удоволствие пред гледката на мазния лъщящ кокал и хрускавите пръжки…
В сребърна чиния.
Тя се огледа. Ахмед я следеше внимателно.
Разбира се, кралските кучета трябваше да бъдат гледани като крале, с всичките тия диаманти по нашийниците… Можеше и да не означава, че той знае…
— Не си ли гладна? Погледът ти казва, че си.
Нещо щракна около врата й, докато тя се извърташе, за да захапе. Челюстите й се сключиха около омазнена дреха, но нищо не беше по-важно в този миг от болката.
— Негово височество винаги избира най-красивите нашийници за своите кучета — обясни 71-часовия Ахмед през вълните от червена мъгла, които я заливаха. — Рубини, изумруди… и диаманти, госпожице Ангуа. — Лицето му се доближи на сантиметри от нейното. — В сребърен обков.
„…Решаващият фактор, както многократно съм се убеждавал, НЕ Е размерът на силите. Решаващи са позициите, които войската е заела, разположението на резервите ви, времето, за което докарвате подкрепленията до бойното поле…“
Ваймс се опитваше да се съсредоточи над писанията на Тактикус. Но две неща го разсейваха. Ухилената физиономия на 71-часовия Ахмед, която надничаше иззад всеки ред на книгата, и собственият му часовник, подпрян върху Дезорганизатора. Той беше направен с истинска пружинка, зъбчати колелца и бурмички и беше къде-къде по-надежден. И никога не трябваше да излиза в почивка по обедно време. И тиктакаше успокоително. И не изпадаше в истерия, ако Ваймс забравеше за някоя от срещите си. Той си го обичаше…
Секундната стрелка тъкмо завършваше обиколката си по циферблата в своя път към края на минутата, когато някой заизкачва стъпалата към кабинета.
— Влез, капитане — каза Ваймс.
От кутийката на Дезорганизатора се разнесе кикот.
Лицето на Керът беше по-розово от обичайното.
— Нещо се е случило с Ангуа — установи Ваймс.
Цветът се отцеди от лицето на Керът.
— Откъде знаете?
Ваймс захлупи здраво капачето връз физиономията на хилещия се демон.
— Наречи го интуиция. Но познах, нали?
— Да, сър! Тя се качи на борда на един клачиански кораб, който отплава преди малко! А тя не слезе от него!
— Какво, по дяволите, е търсела на клачиански кораб?
— Преследвахме Ахмед! Имахме чувството, че тайно пренася някого. Някакъв ранен човек, сър!
— Той отплава ли? Но всички дипломати все още са…
Ваймс се спря. Ако човек не познаваше Керът, щеше да си помисли, че има нещо прекалено нередно в цялата ситуация. Повечето хора, свидетели на това как чуждестранен кораб отвлича приятелката им, биха се гмурнали в реката или поне биха претичали пъргаво по кората й, биха се метнали на борда и биха се разправили с намиращите се там на общо основание. Във време като сегашното това би била, разбира се, тъпа постъпка. Разумният подход би бил да преговаряш с хората, но…
Керът наистина вярваше, че личните му проблеми не са толкова важни, колкото общите. Естествено, Ваймс също смяташе така. Оставаше само да се надява, че когато проблемният момент го връхлети, той ще съумее да реагира правилно. Но имаше нещо изключително плашещо в това да живееш до човек, който не само вярва в подобни максими, но и действа в съгласие с тях. Изнервящо колкото и срещата с някой наистина беден монах.
Керът явно се съобразяваше с факта, че ако някой е пленил Ангуа, не тя ще се нуждае от спасяване. Но…
Дано боговете знаеха какво би станало, ако сега напуснат града. Всички се побъркаха заради войната. Големи неща имаше да се случват. Във времена като сегашното, всяка клетка в тялото му казваше, че Командирът на Стражата има Отговорности…
Той забарабани с пръсти по бюрото. Във времена като сегашното беше жизненоважно да вземе правилното решение. Нали затова му плащаха. Отговорностите му…