Хорнет се навъси. Детритус представляваше нападателна сила сам по себе си.
— Какви кораби имаме под наше командване в момента? — попита Ръждьо.
— Вече са повече от двайсет, ако броим „Неразрушимият“, „Мързеливко“ и… — лейтенант Хорнет се вгледа в листа пред себе си — …„Грдостта на Анкх-Морпорк“, сър.
— „Грдостта“?
— Боя се, че да, сър.
— Значи бихме могли да натоварим повече от хиляда мъже и двеста коня.
— Защо не оставим Ваймс да си ходи сам? — попита лорд Селачии. — Нека клачианците се разправят с него и прав му път.
— И да им позволим победа над анкх-морпоркско военно поделение? Те ще погледнат по този начин на нещата. Проклет да е този Ваймс! Той ни притиска да действаме. Но въпреки всичко може да е за добро. Ще трябва да нападнем.
— Напълно ли сме подготвени за това, сър? — попита лейтенант Хорнет с онази специална модулация в гласа, която казваше „Не сме напълно подготвени, сър“.
— Най-добре би било да сме. Славата ни очаква, господа. Ако мога да си послужа с думите на генерал Тактикус, давайте да сграбчим историята за скротума. Разбира се, той не е бил от особено благородно потекло.
Бялата слънчева светлина изрязваше черни сенки по стените и пода в палата на принц Кадрам. Той също си имаше карта на Клач, направена от парченца цветна мозайка на пода на голямата зала. Принцът я гледаше замислено.
— Само един кораб ли идва?
Генерал Ашал, главният му съветник, кимна. И добави:
— Нашите съгледвачи не могат да са сигурни от толкова голямо разстояние, но смятат, че един от хората на кораба е Ваймс. Спомняте ли си това име, сир?
— А-а, полезният Командир Ваймс. — Принцът се усмихна.
— Именно. И откакто първият кораб отплава, около доковете на Анкх-Морпорк цари невероятно оживление. Може би трябва да предположим, че първият кораб идва с разузнавателна цел.
— Мислех, че разполагаме с повече от седмица.
— Наистина е объркващо. Те не може да са се подготвили, сир. Явно се е случило.
Кадрам въздъхна.
— Ех, добре, нека да тръгнем тогава по пътя, който съдбата ни сочи. Къде ще ни атакуват?
— В Гебра, сир. Сигурен съм.
— И ти смяташ, че ще нападнат нашият най-добре укрепен град? Убеден съм, че грешиш. Само идиот би направил подобно нещо.
— Опознал съм лорд Ръждьо донякъде, сир. Помнете, че той не очаква да се бием, така че размерът на нашите сили изобщо не го безпокои. — Генералът се усмихна с чиста, кротка усмивка. — А да атакуват нас означава да жънат поражение след поражение. Останалите крайбрежни страни ще гледат. Ще си взимат бележки.
— Тогава и ние ще направим промяна в плана. Анкх-Морпорк може да почака.
— Мъдър ход, сир. Както винаги.
— Някакви новини около бедния ми брат?
— Уви, не, сир.
— Нашите агенти трябва да търсят по-внимателно. Светът ни гледа, Ашал.
— Точно така, сир.
— Сержант?
— Да, Ноби?
— Обясни ми пак това за специалните качества.
— Млъквай и върти педалите, Ноби.
— Слушам, сержант.
В Лодката беше сумрачно. Самотна свещичка се полюшваше върху конзолата над сведената глава на Леонардо да Куирм. Той избираше посоката с два лоста. Навсякъде около Ноби проскърцваха скрипци и подрънкваха вериги. Сякаш бяха във вътрешността на шевна машина. Влажна шевна машина. Изпаренията се кондензираха по тавана и капеха върху главите им в отмерен ритъм.
Въртяха педалите от десетина минути. Леонардо почти неспирно ломотеше възбудено. Ноби остана с впечатлението, че ученият не подбира много-много темите си. Той бърбореше за всичко.
Имаха си резервоари с въздух. На Ноби му се нравеше идеята, че можеш да сплескаш въздуха, докато стане съвсем мъничък, и да го напъхаш в простенващите, скърцащи мехове, обковани със стомана, които ученият беше закрепил по стените. Това, което ставаше с въздуха после, обаче му дойде в повечко.
— Мехурчета! — каза Леонардо. — Отново като при делфините! Делфините фактически не плуват във водата, те летят през облаци въздушни мехурчета. Което е много по-лесно, разбира се. Аз добавих и малко сапун, понеже изглежда подобрява плъзгането.
— Той си мисли, че делфините могат да летят, сержант — прошепна Ноби.
— Просто продължавай да въртиш педалите.
Сержант Колън рискува да се озърне. Лорд Ветинари седеше върху преобърната щайга посред звънтящите вериги и зъбни колела, положил няколко от скиците на Леонардо върху коленете си.
— Продължавай, сержант — подкани Патрицият.
— Да, сър.
Лодката се движеше бързо и те се бяха отдалечили доста от града. Блудкава светлина се процеждаше през малките стъклени прозорчета.