— Господин Леонардо? — обади се Ноби.
— Да?
— Къде отиваме?
— Негово превъзходителство желае да посети Лешп.
— Да, знаех си, че ще е нещо подобно. Помислих си: „Къде изобщо не ми се ходи?“ И отговорът просто се пръкна в главата ми. Само си мисля, че тъй и тъй няма да стигнем, защото след пет минути коленете ми ще се откачат…
— O, но за бога, няма да се наложи да въртите педалите през цялото време — увери го Леонардо. — Според вас за какво е свределът на носа?
— Свределът ли? Аз си мислех, че е за пробиване на дупки в дъното на неприятелските кораби…
— Какво? — Леонард се завъртя ужасен на седалката си. — Да потапяме кораби? Да потапяме кораби? С хората на тях?
— Ами-и-и… да…
— Ефрейтор Нобс, струва ми се, че вие сте един много зле ориентиран млад… мъж — задавено произнесе Леонардо. — Да използвам Лодката за потапяне на кораби? Това би било чудовищно! Във всеки случай на никой моряк не би му хрумнало да върши подобно позорно дело!
— Извинете…
— Свределът, ако мога да поясня, е за да ни прикрепи към преминаващи кораби по същия начин, по който римората, рибката-свредел, се закача за кожата на акулите. Няколко оборота са напълно достатъчни, за да се закрепим здраво.
— Значи… това не може да пробие обшивката на кораба, така ли?
— Само ако попадне в ръцете на някой изключително небрежен и безотговорен човек!
И океанските вълни трудно се порят, но върху кората, която река Анкх хващаше в долното си течение, лятос прорастваха дребни храстчета. „Милка“ напредваше трудно, като оставяше зад себе си бразда.
— Не можеш ли да караш по-бързо? — попита Ваймс.
— Мога, разбира се — гадно се ухили Дженкинс. — Къде искаш да побия допълнителна мачта?
— Другият кораб е вече само точица в далечината — каза Керът. — Защо не ги настигаме?
— Оня кораб е по-голям и има много повече платна — обясни Дженкинс. — И освен това клачианците правят корабите си така, че плават по-бързо. А пък ние имаме цял трюм, пълен с…
Той млъкна, но беше твърде късно.
— Капитан Керът? — изрече Ваймс.
— Сър?
— Изхвърли всичко зад борда.
— Не и арбалетите! Те струват над сто долара парче…
Дженкинс спря. Изражението на Ваймс му говореше много ясно, че на борда има голямо количество неща, които само чакат да бъдат изхвърлени, и е по-добре той да не бъде едно от тях.
— Иди да опънеш още няколко въжета, господин Дженкинс.
Той проследи капитана, който тромаво се запъти към мачтата. След няколко секунди се чу първият плясък. Ваймс видя дървен сандък, който се полюшна за няколко мига над вълните и потъна. Почувства внезапен прилив на щастие. Ловец на крадци, така го беше нарекъл Ръждьо. Като обида, а всъщност не беше. Кражбата е престъпление, независимо дали плячката е злато, невинност, земя или живот. А ловецът на крадци… преследва…
Последваха още няколко силни плясъка. Ваймс почувства, как корабът се устреми напред.
…преследва крадците. Защото преследването е по-лесно от залавянето. Веднъх хванеш ли крадеца, всичко става ужасно сложно и объркано, но гонитбата си беше чиста и свободна. Много по-приятно от търсенето на улики и взирането в записки из мърляви бележничета. „Той бяга, аз го гоня.“ Просто и ясно.
Териерът на Ветинари, тъй ли?
— Зън-зън-зън! — изрече джобът му.
— Само не искам нещо от рода на „пет следобед, плаваш по море“, моля те!
— Ъ-ъ… не — отговори Дезорганизаторът. — Пише „Жесток скандал с лорд Ръждьо“, Въведи-Името-Си-Тука.
— Нали уж щеше да ми казваш какво имам да правя?
Ваймс отвори кутийката.
— Ами-и-и… аз казвам какво би трябвало да правиш. — Демончето изглеждаше доста угрижено. — Просто не разбирам… явно нещо ужасно се е объркало…
Ангуа спря с опитите да претрие нашийника о дъските. Нямаше полза, пък и среброто се притискаше в кожата й, изгаряше я и смразяваше едновременно.
С изключение на това — а за един върколак сребърният нашийник не е дреболия — всички се отнасяха добре с нея. Донесоха й паница с храна — дървена паница, и тя остави своята вълча страна да се наяде до насита, докато човешката й страна бърчеше нос и стискаше очи. Имаше купа с вода, почти прясна по анкх-морпоркските стандарти. Поне можеше да види дъното на съда.
Беше толкова трудно да мисли във вълчето тяло. Все едно се опитваш да отключиш врата пиян. Не че е невъзможно, но трябва да се съсредоточиш на всяка стъпка по пътя.
Разнесе се странен звук и тя наостри уши.
Нещо потупа веднъж-дваж по кораба. Ангуа се надяваше да са налетели на риф. Това би означавало… земя, може би… с малко късмет би доплувала до брега…