Нещо звънна. Бе забравила за веригата. Едва ли беше необходима. Със сребърния нашийник се чувстваше безпомощна като котенце.
Новият звук беше наистина необичаен — сякаш нещо се забиваше в кораба. Остър метален връх се показа през стената досами носа й и нарасна до цял инч дължина.
Някой заговори. Звучеше сякаш отдалеч и изкривено от преградите, може би само ушите на върколак биха го чули, но думите наистина се случваха някъде под лапите й.
— …можете да спрете да въртите педалите, ефрейтор Нобс.
— Тъкмо му бях хванал цаката. Има ли нещо за хапване?
— Има още малко от чесновите саламчета. И сирене. Или студен боб.
— Затворени сме в тая консерва без свеж въздух, а се налага да ядем сирене? Дори няма да коментирам боба!
— Наистина съжалявам, господа. Нещата бяха доста притеснени към края и в бързината взех само трайна храна.
— Тука взе да става малко… претъпкано, ако ме разбирате какво искам да ви кажа.
— Веднага щом се стъмни, ще изплуваме на повърхността за малко чист въздух.
— Само да се отървем от тоя въздух тука. Това е всичко, което искам…
Ангуа сбърчи вежди в усилието си да осмисли чутото. Колкото и да бяха приглушени гласовете, тя можеше да разпознае интонацията. Неясното усещане, което си проби път през пелената на животинския интелект беше: приятели.
Миниатюрният център на нейното „аз“, който не можеше да бъде преобразен, хладно си помисли: „Олеле, скоро ще започна да ближа ръце…“
Тя отново легна на пода с ухо до металния свредел.
— …немислими неща, млади човече. Ето че пак започвате! Да се потапят кораби? Не мога да си представя кой би допуснал подобно нещо!
Имена. Някои от тези гласове имаха… имена.
Ставаше все по-трудно да се мисли. Среброто вършеше своята зловеща работа. Но ако сега спре да си почине, може би изобщо ще забрави как да започне отново.
Тя се загледа в металното връхче. То имаше остри ръбове.
Нищожната човешка частица беснееше във вълчия мозък, докато го накара да проумее какво трябва да свърши.
Минаваше полунощ.
Морякът от наблюдателния пост се срути треперещ на колене на палубата пред 71-часовия Ахмед.
— Знам само туй, което видях, вали — проплака той. — И останалите го видяха! Нещо изплува зад кораба ни и започна да го преследва! Чудовище!
Ахмед погледна капитана, който сви рамене.
— Кой знае какво лежи на пода на океана, вали.
— И дишаше! — простена постовият. — Имаше могъщ ревящ дъх, който вонеше със смрадта на хиляди клозети! И след това проговори!
— Тъй ли? Това е необичайно. И какво каза?
— Не му разбрах, вали.
Морякът се сгърчи в усилието си да произнесе непознатите срички:
— Звучеше като… — преглътна и продължи: — O, господи, сега е далеч по-добре, сержант!
Ахмед се вторачи в човека:
— Какво означава според теб това?
— Не знам, вали!
— Не си живял дълго в Анкх-Морпорк, така ли да разбирам?
— Не, вали!
— Връщай се тогава на поста си.
Морякът се отдалечи, като се олюляваше.
— Губим скорост, вали — съобщи капитанът.
— Навярно морското чудовище се е вкопчило в кила ни?
— Ваше право е да се шегувате, господарю. Но знае ли човек какво е изплувало заедно с тоя нов остров?
— Ще трябва сам да проверя — каза 71-часовия Ахмед.
Той закрачи към кърмата. Тъмните води шумяха и оставяха фосфоресцираща следа след кораба.
Той се взира дълго в морето. Хората, които не са силни във взирането, не оцеляват дълго из пустинята, където сянката под лунната светлина може да е само сянка, но може и да е някой, желаещ да те подпомогне в пътя ти към рая. Д’регите често се сблъскваха със сенки от втория вид. Д’рег всъщност не беше име на племе, въпреки че те го бяха приели от гордост. Думата означаваше „враг“. На всекиго. И ако наоколо нямаше никой — един на друг.
Ако се съсредоточеше, можеше да допусне, че на стотина разкрача зад кораба една по-тъмна сянка се носи под водата. Вълнички се плискаха там, където не би трябвало да има вълни. Изглеждаше, сякаш корабът е преследван от риф. Така, така…
71-часовият Ахмед не беше суеверен човек. Беше анти-верен, което автоматически го правеше малцинство сред останалата част от човечеството. Той не вярваше в нещата, в които всички вярваха и които въпреки това се оказваха неистина. Вярваше в неща, които бяха истина, но в които никой друг не вярваше. Съществуваха доста такива анти-верия, като започнем с „Ако не го пипаш, ще се оправи по-бързо“ и свършим с „Някои неща просто се случват“.