Всичко това беше много логично. Само че, кой знае защо, не звучеше никак успокоително.
Когато в един момент отново се събуди, той чу тихи гласове откъм другия край на лодката:
— …не ви разбирам докрай, милорд. Защо точно тях?
— Те правят каквото им се каже, вярват в последното нещо, което са чули, не са достатъчно съобразителни, за да задават въпроси, и са благословени от непоклатимата лоялност на необременения с прекалена интелигентност човек.
— Предполагам, че сте прав, милорд.
— Такива хора са ценни, вярвай ми.
Сержант Колън се обърна на другата страна и се опита да се настани по-удобно. „Добре, че не съм и аз като тия нещастни копелета, за които говори Негово превъзходителство — помисли си, докато се унасяше в лоното на дълбините. — Аз съм човек със специални качества.“
Ваймс поклати глава. Светлинката от кърмата на клачианския кораб вече едва се различаваше в мрака.
— Настигаме ли ги?
Капитан Дженкинс кимна.
— Вероятно. Доста море има помежду ни.
— Всичкия ли излишен товар изхвърлихме зад борда?
— Да! Какво още искаш — да си обръсна брадата ли?
Лицето на Керът се появи от люка на трюма.
— Момчетата се настаниха долу, сър.
— Добре.
— Аз също смятам да поспя, сър, ако не възразявате.
— Извинявай, какво каза, капитане?
— Смятам да дремна малко, сър.
— Но… но… — Ваймс посочи неопределено към нощния хоризонт, — ние преследваме хората, които са отвлекли твоята приятелка! Между другото.
— Да, сър.
— Значи ти няма… искаш да кажеш, че си в състояние… искаш да… капитане, ти искаш да спиш ли, бе!
— За да бъда бодър, когато ги настигнем. Да, сър. Ако прекарам цялата нощ във взиране и притеснение, вероятно когато в края на краищата ги заловим, ще бъда абсолютно безполезен, сър.
Имаше логика. Наистина в това имаше проклета логика. Разбира се, че имаше логика. Ваймс можеше да почувства логиката да наднича от дъното на всичко това. Керът беше способен да седне и да обмисли нещата разумно.
— Но ще можеш ли да заспиш? — слабо попита той.
— O, да. Дължа го на Ангуа.
— Аха. Да. Добре тогава… лека нощ.
Керът изчезна в люка.
— Мили боже — обади се Дженкинс. — Той истински ли е?
— Да.
— Искам да кажа… ти би ли могъл да се тръшнеш да спиш, ако бяха отвлекли твоята жена с оня кораб?
Ваймс не отговори. Дженкинс се изкикоти.
— Е, ако там беше лейди Сибил, оня кораб щеше да гази значително по-дълбоко…
— Я да си гледаш… морето. Да не налетиш на някой проклет риф или нещо подобно — сопна се Ваймс и закрачи към острия край на кораба.
„Керът… Ако не го познава човек, просто не би повярвал…“
— Забавят, господин Ваймс! — извика Дженкинс.
— Какво?
— Казах, че забавят движението си!
— Добре.
— Но какво ще правим, като ги настигнем?
— Хм-м…
Ваймс не беше разсъждавал особено по този въпрос. Но си припомни една гравюра, която беше виждал някога в книга за пирати.
— Можем да се прехвърлим на кораба им, като се залюлеем на въжетата. С ками между зъбите?
— Наистина ли? Добра идея. Не съм го виждал от години тоя номер. Всъщност виждал съм го само веднъж през целия си живот.
— Да?
— Да. Младежът явно беше видял тази картинка някъде по книжките си и се залюля на корабните въжета, стиснал камата, както ти отбеляза, между зъбите.
— И?
— На ковчега му написахме „Безглавия Хари“.
— Ох.
— Не знам виждал ли си как изглежда рохко яйце, след като си отрязал с ножа си горната му ча…
— Ясно. Добре. Разбрах. Ти какво предлагаш?
— Абордажни куки. Никой не може да избяга от абордажните куки. Закачаш ги за другия кораб и после само го придърпваш.
— А ти имаш ли куки?
— O, да. Тъкмо днес мярнах един сандък.
— Добре. Тогава…
— Доколкото си спомням — безжалостно продължи Дженкинс, — беше точно когато вашият сержант Детритус мяташе всичко зад борда и казваше „К’во да прая с тез извити кукести неща, сър?“ и някой, не си спомням в момента кой точно, отговори „Те са само баласт, хвърляй ги“.
— Защо не се намеси?
— Не ми се искаше да ви прекъсвам. Вие така добре се справяхте.
— Не ми се прави на интересен, капитане. Иначе ще те окова във вериги.
— Не, няма да го направиш и ще ти кажа защо. Първо, щото когато капитан Керът попита „Тези вериги какво да ги правим, сър?“, ти му отговори…
— Слушай ме сега…