— …и второ, не си спомням ти да разбираш нещо от корабоплаване. Знаеш ли как се снажда такелаж? Щото аз няма да ти кажа. Всичките тия работи с „йо-хо-хо“-то са детски приказки за земни плъхове, или щяха да бъдат, ако използвахме изрази като „земни плъхове“. Знаеш ли как да различиш порт от портвайн? Аз не, но никога не пия портвайн, освен това, сега духа свеж ветрец и само аз и моят екипаж знаем как да нагласим въжетата, така че голямото квадратно парче плат да работи правилно. Ако ти и твоите мъже се опитате да управлявате, скоро ще се убедите колко далече оттука е сушата.
— Колко далече е сушата?
— Петдесетина разкрача по-надолу.
Светлинката видимо се беше доближила.
— Зън-зън-зън!
— За бога, сега пък какво има? — възкликна Ваймс.
— Осем вечерта. Хм-м… Отървавате се на косъм от клачиански наемен убиец?
Ваймс изстина.
— Къде? — попита той, докато се озърташе диво.
— На ъгъла на Бирената улица и Бродуей — отговори мелодичното гласче.
— Но аз не съм там!
— Какъв е смисълът да си уреждате срещи, ако няма да ги спазвате? Защо си правите труда? Казахте ми, че искате да знаете какво би трябвало да…
— Слушай, никога не съм си уговарял среща, за да бъда убит!
— Искате да кажете, че е трябвало да го преместя в списъка „Неща за вършене?“ — гласчето потрепери.
— Имаш предвид „Неща за вършене: Да умра“?
— Виж, няма защо да си го изкарваш на мене, само защото ти не си бил на вярната времева линия!
— Това пък какво означава, по дяволите?
— А-ха! Знаех си аз, че не е чел упътването! Глава XVII-2(c) много ясно обяснява, че придържането към една-единствена реалност е от жизнено значение. В противен случай Принципът на неопределеността ще…
— Забрави, че съм те попитал, става ли? — Ваймс премести погледа си от Дженкинс към кораба в далечината. — Ще го направим както аз казвам, каквото и да става. — Вдигна капака на трюма. — Детритус?
Клачианските моряци се бореха с грубото платно, докато техният капитан крещеше над главите им. 71-часовия Ахмед не крещеше. Той просто стоеше с меч в ръката и наблюдаваше. Капитанът се приближи към него забързано, разтреперан от ужас, стиснал парче корабно въже в ръка.
— Виждате ли, вали? Някой го е прерязал!
— Кой би могъл да направи подобно нещо? — кротко отвърна 71-часовия Ахмед.
— Не знам, но когато го открия…
— Кучетата са по петите ни. Ти й мъжете ти трябва да работите по-бързо.
— Кой може да направи такова нещо? — затюхка се капитанът. — Вие бяхте тука, когато… как са могли?…
Погледът му прескочи от прерязаното въже към голия меч.
— Искаше ли да кажеш нещо? — попита Ахмед.
Капитанът не беше напреднал в кариерата, задавайки тъпи въпроси. Той се завъртя на пети и изкрещя:
— Да издигнете платното на мига, вие гноясали копелета такива!
— Добре — каза 71-часовия Ахмед.
С арбалета на Детритус би трябвало да боравят трима души. Беше обсадно оръжие, превозвано на платформа. Но тролът я беше махнал заедно с излишните колела. Беше откачил и макарата, с която се опъваше тетивата, и го правеше с ръка. Обикновено самата гледка на трол, опъващ с един пръст тетивата, стигаше за да убеди и най-хладнокръвните престъпници да се предадат на часа.
Той се втренчи със съмнение в далечната светлинка.
— Шанс едно на милион. Там някъде.
— Само гледай да уцелиш под нивото на водата, за да не прережат въжето — посъветва го Ваймс.
— Да. Ясно.
— Има ли нещо, сержант?
— Към Клач ли сме тръгнали?
— Да, натам.
— Само че… аз ще стана тъпчо в Клач зарад жегата.
— Надявам се да ги спрем преди това.
— Не обичам да съм глупав. Знам, че хората казват, туй е тролът Детритус, той е по-тъп от ъ-ъ…
— …от тухла… — каза Ваймс, все още загледан в далечината.
— Точно тъй. А аз съм чувал, че в пустинята става много, ама много топло.
Тролът изглеждаше толкова натъжен, че Ваймс съчувствено го потупа по гърба.
— Дай да ги спрем още сега, в такъв случай, а?
Разтри заболялата го ръка.
Другият кораб беше вече толкова близо, че можеха да се видят моряците, трескаво щъкащи по палубата. Главното платно се издуваше в светлината на лампите.
Детритус вдигна арбалета.
Кълбо синьо-зелена светлина заблещука на върха на стрелата. Тролът се вторачи.
След което зелени огньове побягнаха надолу по мачтите и когато се разбиха в палубата, избухнаха в десетки зелени кълба, които се затъркаляха с пращене и пукот по дъските.
— Те магия ли ни правят? — попита Детритус. Зелен пламък изпращя по шлема му.
— Какво е това, Дженкинс? — попита Ваймс.