— Това не е магия, по-лошо е! — Капитанът забърза напред. — Хайде, момчета, сваляйте платната!
— Да не си пипнал платната! — извика Ваймс.
— Ти имаш ли си представа какво е това?
— Даже не е топъл — отбеляза Детритус, като мушкаше с пръст пламъка по арбалета си.
— Не го пипай! Не го докосвай! Огньовете на свети Унгулант — ето какво е това! Означава, че всички ще измрем в ужасна буря!
Ваймс се огледа. Отвсякъде се събираха облаци… Не, облаците се струпваха в небето над тях като огромни усукани вълма, както мастило се размива във вода. Из дълбините им тук и там проблясваха синкави светлини. Корабът опасно се наклони.
— Виж, трябва да свалим някои от платната! — изкрещя му Дженкинс. — Това е единственият начин…
— Никой нищо да не пипа! — извика в отговор Ваймс. Зелени огньове пълзяха сега по краищата на пенещите се вълни. — Детритус, арестувай всеки, който пипне нещо!
— Слушам!
— В крайна сметка, идеята е да се движим бързо — Ваймс надвика воя на бурята и далечния грохот.
Дженкинс се нахвърли върху него, когато корабът пропадна под краката им.
— Ти си луд! Имаш ли представа какво може да се случи на кораб, който се опитва да… Нямаш си идея, нали? Това не е нормално време! Трябва да се плава предпазливо! Не можеш да надбягаш времето!
Нещо хлъзгаво уцели шлема на Детритус, отскочи, приземи се на палубата и се опита да се пързулне във водата.
— А ето че заваля и риба! — простена Дженкинс. Облаците край тях се превръщаха в непрогледна жълта мъгла, озарявана от непрекъснати електрически разряди. Беше задушно топло. Ураганът виеше като чувал, пълен с котки, и вълните се превръщаха в стени от вода от двете страни на кораба. Въздухът беше като излязъл от нажежена печка.
— Гледай, даже и клачианците свиват платната си! — извика Дженкинс, засипван от дъжд от скариди.
— Хубаво. Значи бързо ще ги настигнем.
— Луд! Ох!
Нещо тежко отскочи от шапката му, удари дъските и се изтърколи в краката на Ваймс. Беше месингова топка.
— O, не — простена Дженкинс и скри главата си с ръце. — Отново започват да валят проклетите кревати!
Капитанът на клачианския кораб не беше свадлив мъж, особено когато трябваше да спори със 71-часовия Ахмед. Той само огледа опънатите платна и се опита да пресметне шансовете си да попадне в рая.
— Може би кучето, което е прерязало въжетата, в края на краищата ни е направило услуга! — извика той в рева на бурята.
Ахмед не отговори. Той продължаваше да се взира назад. Случайните блясъци на електрическата буря осветяваха кораба зад тях, обгърнат в зелени пламъци.
След това погледът му се спря на студените огньове, запалили техните собствени мачти.
— Можеш ли да видиш светлината по ръбовете на пламъците? — попита.
— Господарю?
— Можеш ли, човече?
— Ъ-ъ… не…
— Разбира се, че не можеш! Но виждаш ли къде няма светлина?
Капитанът се вгледа в него за миг, след което покорно се вторачи в пламъците. Там наистина имаше място без светлина. Съскащите зелени езици, които се вееха на вятъра, сякаш бяха обрамчени от… тъма, може би като… мърдаща дупка в пространството.
— Това е октарин! — извика Ахмед, когато нова вълна се разплиска на палубата. — Само магьосниците могат да го виждат! Магическа буря! Затова е толкова лошо времето!
Всеки нит на кораба скърцаше под ударите на вълните.
— Направо ще изскочим от водата! — проплака Дженкинс. — Само подрипваме от гребен на гребен.
— Хубаво! Ако изскочим, поне няма да друса толкова! — извика Ваймс в отговор. — Трябва да наберем скорост сега, щом вече отминахме леглата! Често ли валят кревати по тия места?
— А ти как мислиш?
— Аз да не съм моряк!
— Не, преваляванията на кревати не са ежедневно явление! Нито пък кофите за въглища! — прибави Дженкинс, когато нещо черно се стовари върху перилата на кораба и пропадна зад борда. — Обикновено валят нормални неща! Дъжд! Сняг! Лапавица! Риба!
Нов порив на бурята внезапно покри палубата с килим от проблясващо сребро.
— А, върнахме се към рибата! — надвика вятъра Ваймс. — Това е хубаво, нали?
— Не! Ужасно е!
— Но защо?
Дженкинс вдигна една консерва.
— Тези са сардини!
Корабът потъна в следващата вълна, дъските му простенаха жално и след това отново полетя нагоре.
Студените зелени огньове бяха навсякъде. Пламъчета бяха поникнали от всяко винтче и гайка на палубата, всяко корабно въже и въжена стълба сияеха в зелено.
По гърба на Ваймс пролази страховитото усещане, че именно зелените огньове пазят кораба да не се разпадне на части. Той някак си не беше убеден, че това е обикновен пламък. Движеше се толкова… целенасочено. Пращеше, но не гореше. Сякаш просто се забавляваше от ситуацията…