— Съдбата се усмихва само на смелите, сър — каза бодро Керът.
— Хубаво. Добре. За мене е удоволствие да го чуя, Капитане. Какво е отношението й към срещите vis a vis с тежко въоръжени, добре подготвени и изклкючително многобройни армии?
— O, сър, никой не е чувал Съдбата да е била милостива към подобни хора.
— Генерал Тактитус твърди, че не е и необходимо някой да проявява милост към тях. — Ваймс отгърна омачканата книжка. С множество хартийки и кончета бяха отбелязани по-важните цитати. — Всъщност, ето какво е казал генералът за битката с по-многоброен, по-добре подготвен и по-добре въоръжен противник. Тука беше някъде… „Не влизайте в битка“.
— Изглежда е бил мъдър човек — коментира Дженкинс и посочи към жълтия хоризонт. — Виждаш ли всичкия тоя боклук във въздуха? Знаеш ли какво е това?
— Мъгла? — опита Ваймс.
— Ха! Да, бе! Мъгла, ама клачианска! Това е пясъчна буря! Пясък се носи из въздуха със страшна сила. Ужасно нещо! Ако искаш да си наточиш меча, само го подръж за малко изправен.
— Охо.
— И това е добрата новина, защото ако я нямаше бурята, оттука щеше да се вижда връх Гебра. А под него е Юмрукът на Гебра, както го наричат клачианците — град с изключително добре укрепен форт, стените му са трийсет стъпки дебели. Самият форт е колкото голям град. Вътре има място за хиляди въоръжени мъже, бойни слонове, военни камили, всичко. А ако беше видял това, вече щеше да се връщаш обратно. Та какво значи пише твоят велик генерал?
— Мисля, че ми се беше мярнало нещо… — Ваймс прелисти на друга страница. — А, ето… казва „След първата битка в Сто Лат аз изработих стратегия, която много ми помогна във всичките следващи битки. А тя е — ако врагът има непревземаема крепост, постарай се да го държиш вътре в нея.“
— Много ме утеши — каза Дженкинс.
Ваймс прибра книжката в джоба си.
— Значи, полицай Визит, имаме бог на наша страна, така ли?
— Със сигурност, сър.
— Но вероятно и те си имат бог на тяхна страна?
— Много е възможно, сър. Богове има за всяка страна.
— Да се надяваме тогава, че поне ще се уравновесяват взаимно.
Една спасителна лодка от клачианския кораб докосна морската повърхност с най-нежен плясък. Ахмед беше застанал до подемните макари с гол меч в ръка, което накара моряците да се погрижат много внимателно за задачата си.
— Когато се отдалечим достатъчно, можеш да насочиш кораба към Гебра — каза той на капитана.
Капитанът потрепери.
— А какво ще им обясня там, вали?
— Кажи им истината. В един момент. Командирът на гарнизона е човек недоверчив и ще те поизмъчва малко. Запази истината за себе си, докато наистина ти потрябва. Това ще го накара да се чувства щастлив. Кажи, че съм те принудил.
— O, ще кажа, вали! Ще… изрека тая лъжа — побърза да добави.
Ахмед кимна, пусна едно въже, плъзна се по него в лодката и я насочи към брега.
Екипажът го гледаше как гребе през прибоя.
Това не беше приятен плаж. Беше скалист бряг. Скелетите на изхвърлени от морето кораби съхнеха на пясъка. Кости, донесени от морето клони и избелели на слънцето водорасли лежаха струпани на купчини на приливната линия. А навътре, оттатък дюните, започваше истинската пустиня. Дори и тук, долу, пясъкът се набиваше в очите и скърцаше между зъбите.
— Ще намери смъртта си на оня бряг — каза първият помощник-капитан, като мигаше начесто, за да се спаси от пясъка.
— Да — отговори капитанът. — Тъкмо излиза на сушата.
Фигурата да брега измъкна едро, отпуснато тяло от лодката и го извлече там, където вълните не можеха да го достигнат. Първият помощник вдигна лъка си.
— Мога да го убия оттука, господарю. Само кажете.
— Напълно ли си сигурен? Защото най-добре е да си абсолютно сигурен, че ще го уцелиш. Първо, защото ако не го улучиш, си мъртъв, и второ, ако го улучиш, пак си мъртъв. Погледни натам!
По билото на далечната дюна, като тъмни силуети на фона на златното от пясък небе, се виждаха ездачи. Първият помощник свали лъка.
— Но как са знаели, че ще пристигнем точно тука?
— O, те наблюдават морето през цялото време — отговори капитанът. — Д’регите ценят като никой друг доброто корабокрушение. Много повече от всеки друг, всъщност.