Полегна и завоюва наградата за най-смехотворно корабокрушение на света.
— Е, можеше да бъде и много по-зле — реши Ваймс, когато и последните трясъци на цепещо се дърво заглъхнаха.
Той се измъкна от корабното платно и намести шлема си с толкова апломб, колкото успя да събере.
От наклонения трюм прозвуча стон.
— Ти ли си, Веселке?
— Да, Детритус.
— Аз ли съм там?!
— Не!
— ’Звинявай.
Керът се промъкна по наклонената палуба, скочи на мокрия пясък и отдаде чест.
— Личният състав е налице, леко понатъртен, сър. Да започваме ли да копаем окопи?
— Какво?
— Трябва да ги изкопаем.
Ваймс огледа плажа в двете посоки, ако слънчева дума като плаж подхождаше за този забравен от бога бряг. Наистина изглеждаше, сякаш бяха стигнали до подгъва на земята. Нищо не помръдваше докъдето поглед стигаше освен маранята и двойката лешояди в далечината.
— И за какво да ги копаем?
— За да формираме отбранителна позиция. Така е по военному, сър.
Ваймс погледна птиците. Приближаваха с плахи подскоци, готови да действат мигновено, щом някой полежи умрял няколко дни. Той прелисти Тактикус, докато не попадна на думата „окоп“.
— Тука е казано „Ако искате вашите мъже да се поупражняват с лопатата, препоръчайте им да станат фермери“. Тъй че е по-добре да побързаме. Той не може да е избягал прекалено надалеч. Скоро ще се върнем.
Дженкинс прегази през прибоя. Не изглеждаше разярен. Той беше мъж, преминал през пожарищата на гнева и вече доплавал до някакъв странен тих залив отвъд. Посочи с треперещ пръст своя препатил кораб и каза:
— М-мх?…
— В много добра форма е, като се вземат предвид обстоятелствата — каза Ваймс. — Убеден съм, че ти и твоите осолени моряци отново ще го пуснете на вода.
— М-м-мъ-ъ-х…
Дженкинс и подгизналият му екипаж наблюдаваха как малкият отряд си проправя с оплакване и пързаляне път по отсамната страна на дюната. След малко екипажът се скупчи на едно място, теглиха чоп и готвачът, който никога нямаше късмет при игрите, се доближи до капитана.
— Не им обръщай внимание, капитане. Сигурно ще намерим някакви здрави греди сред отломките на брега и само за няколко дни ще го натъкмим пак да плава.
— Ммммхх…
— Само че… по-добре да почваме веднага, щото те казаха, че няма да се бавят…
— Те никога няма да се върнат! — избълва капитанът. — Водата дето я взеха няма да им стигне и за един ден! Нямат нужната екипировка! Веднъж морето да им изчезне от погледа и ще се загубят!
— Чудесно!
Отне им половин час да се покатерят до върха на дюната. Изпотъпкаха пясъка, но още докато бяха там, вятърът изтри следите от подметките им.
— Следи от копита — посочи Ваймс. — Това са камили, а те не ходят бързо. Хайде…
— Струва ми се, че Детритус има проблем, сър — обади се Керът.
Пръстите на трола се бяха вкопчили в земята. Моторчето на охладителния му шлем побръмча дрезгаво още известно време, след което пясъкът се наби в механизма му и то спря.
— Лошо ми е — простена той. — Боли ме чутурата.
— Бързо, сложете щитовете си над главата му! — нареди Ваймс. — Направете му сянка.
— Той няма да издържи, сър. По-добре да го пратим обратно на кораба.
— Нужен ни е тука! Бързо, Веселке, повей му със секирата си!
В този момент пясъкът се надигна и насочи към тях стотина остриета.
— Зън-зън-зън! — разнесе се бодър, макар и леко приглушен глас. — Единайсет сутринта — подстригване… вярно ли е?…
Не че беше голямо, но плочите от срутените сгради бяха заградили езерце, което дъждът беше напълнил до половината с вода.
Стабилния Джаксън тупна сина си по гърба.
— Прясна вода! Най-сетне! Много добре, момчето ми!
— Разбираш ли, тате, докато обикалях да търся тия рисунки…
— Да, да, картинките на октоподи, много хубаво. Ха! Топката сега е в нашето поле и грешка няма! Това си е нашата вода от нашата страна на острова и нека само ония мазни миризливковци посмеят да противоречат! Нека си задържат проклетите дърва за огрев и да смучат вода от рибата!
— Да, тате. И можем да заменим малко от нашата вода за техните дърва и брашно.
Баща му предпазливо махна с ръка.
— Може би. Няма защо да бързаме. Сигурно скоро ще намерим водорасли, дето горят. Трябва да се придържаме към дългосрочните си планове и намерения.
— Да си наготвим и да се стоплим ли? — попита Лес с надежда.
— Е, в началото, да — отговори Джаксън. — Това е очевидното. Но нали знаеш поговорката, момчето ми — „Дай на човека огън и той ще се топли цял ден, подпали му чергата и ще те помни за цял живот.“ Схващаш ли мисълта ми?