— Всъщност поговорката май беше друга…
— Искам да кажа, ние можем да живеем на риба и вода тука… практически вечно. Но ония там няма да издържат дълго без прясна вода. Виждаш ли? Тъй че те ще трябва да ни се примолят. И тогава ще преговаряме от изгодна позиция.
Той преметна ръка през съпротивяващите се рамене на момчето и посочи с широк жест заобикалящия ги пейзаж.
— Ето, аз започнах от нищото, синко, само със старата лодка, дето дядо ти ми я завеща, но…
— …работеше и пестеше… — отегчено каза Лес.
— …работех и пестях…
— …и винаги си държал главата си над водата…
— …точно, и винаги съм държал главата си над водата…
— И винаги си искал да ми оставиш в наследство нещо… Ох!
— Стига си правил баща си за смях! — каза Джаксън. — Инак ще те цапна и през другото ухо. Виждаш ли тези земи? Виждаш ли ги?
— Виждам ги, тате.
— Това са земи на неограничените възможности!
— Обаче няма прясна вода и цялата почва е солена, тате, и мирише гадно!
— Мисли за това като за миризмата на свободата!
— Мирише, като че някой е направил много голямо лайно, тате… Ох!
— Понякога двете неща много си приличат! Аз мисля за твоето бъдеще, момко!
Лес се загледа в хектарите разлагащи се водорасли пред себе си.
Той се учеше да стане рибар като баща си, защото така е било винаги и защото беше прекалено учтив, за да се впуска в спорове, въпреки че всъщност тайно му се искаше да бъде художник като никой в семейството. Забелязваше неща и те го безпокояха дори и когато не можеше да обясни защо.
Но сградите не изглеждаха нормално. Тук-там можеха да се видят определени намеци за, ами, за архитектура, като морпоркианските колонади и клачианските арки, но те бяха добавени към здания, които изглеждаха сякаш гигантски ръце са трупали камъни един връз друг. А на други места плочникът беше постлан върху тухлени стени и измазани подове, които вече са били древни по него време. Не можеше да си представи кой ли ще да е правил плочите, но май са му харесвали с изрисувани октоподи по тях.
Споходи го усещането, че спорът между АнкхМорпорк и Клач кой да притежава парчето древно морско дъно е изключително безсмислен.
— Хъм-м… и аз за моето бъдеще мисля, тате — каза Лес. — Наистина мисля.
Дълбоко под нозете на Стабилния Джаксън, Лодката изплува на повърхността. Сержант Колън автоматично посегна към болтовете на люка.
— Не отваряйте, сержант! — извика Леонардо, като рипна от мястото си.
— Въздухът стана доста задушен вече, сър…
— Навън е още по-лошо.
— По-лошо отколкото вътре ли?
— Почти съм убеден в това.
— Но нали сме на повърхността!
— На някаква повърхност, сержант — намеси се лорд Ветинари.
До него Ноби отпуши уреда за виждане и погледна.
— В пещера ли сме? — попита Колън.
— Хм-м-м… сержант — промърмори Ноби.
— Фундаментално! Добре казано, сержант — изрече лорд Ветинари. — Да. Пещера. Би могло и така да се каже.
— Хм-м-м… сержант — повтори Ноби и сръчка Колън. — Туй не е пещера, сержант! Много по-голямо е от пещера, сержант!
— Какво… като каверна ли е?
— По-голямо!
— По-голямо от каверна? Прилича на… голяма каверна?
— Да, някъде толкова голямо. — Ноби отлепи окото си от тръбата. — Погледни сам, сержант.
Сержант Колън надникна в дупката.
Вместо очакваната тъмнина той видя морска повърхност, която бълбукаше като вряща тенджера. Зелени и златисти отблясъци се мяркаха под водната повърхност и осветяваха далечната стена, която повече приличаше на хоризонт…
Тръбата се завъртя със скърцане. Ако това беше пещера, тя се простираше поне на няколко мили.
— Колко време остава, как мислиш? — попита лорд Ветинари зад гърба му.
— Ами-и, скалата се е оформила от голямо количество варовик и пемза, които са много леки. Веднъж като изплува, натрупаният газ започва да се освобождава много бързо заради налягането отдолу — отговори Леонардо. — Не знам… може би още около седмица… а после ще мине ужасно много време, докато се съберат следващите мехурчета…
— Тия за какво си говорят, сержант? — попита Ноби. — Този остров плува ли?
— Това е един изключително необичаен природен феномен, — продължи Леонардо. — Аз дори си мислех, че е само легенда, докато не го видях с очите си…
— Разбира се, че не плува — каза сержант Колън. — Честно, Ноби, как очакваш да научиш нещо, ако само задаваш тъпи въпроси? Земята е по-тежка от водата, нали тъй? Затова стои на дъното на морето.