— Да, но той каза пемза, а парчето пемза, дето дядо ми си търкаше с него стъпалата в коритото, можеше да плува…
— Такива неща може и да се случват в корито — възрази Колън. — Но не и в истинския живот. Това е просто феномен. Не е истинско. Скоро ще вземеш и да твърдиш, че в небето има скали.
— Да, ама нали…
— Аз съм сержантът тук, Ноби.
— Тъй вярно, сержант.
— Което ми напомня — продължи Леонардо — моряшките истории за гигантски костенурки, дето спят на повърхността на водата и карат моряците да ги мислят за острови. Разбира се, не се въдят толкова дребни гигантски костенурки.
— Хей, господин Куирм, това е една прекрасна лодка — каза Ноби.
— Благодаря.
— Обзалагам се, че може да потапя кораби, само ако поискате.
Настъпи неловка тишина.
— Несъмнено любопитно преживяване — обобщи лорд Ветинари, докато си водеше бележки. — А сега, господа, надолу и напред, моля…
Стражниците извадиха оръжията си.
— Това са д’реги, сър — каза Керът. — Но… тук има нещо странно…
— Какво искаш да кажеш?
— Все още не сме мъртви.
Гледат ни като котка мишка, помисли си Ваймс. Не можем да избягаме, а няма да победим в бой и на тях им се иска да видят какво ще правим сега.
— Какво казва генерал Тактикус по въпроса, сър? — попита Керът.
Стотици са, помисли си Ваймс. А ние сме шестима. С изключение на това, че Детритус се е отнесъл нанякъде и не беше ясно на кое точно командване се подчинява Визит в момента, а пък ръцете на Редж започваха да падат, когато беше развълнуван…
— Не знам — отговори. — Вероятно има нещо в главата „Не позволявайте това да ви сполети“.
— Защо не проверите все пак, сър? — настоя Керът, като не сваляше очи от наблюдаващите ги д’реги.
— Моля?
— Казах, защо не проверите, сър?
— Точно сега ли?
— Може би си струва да се опита, сър.
— Това е лудост, капитане.
— Да, сър. А д’регите имат някои особени разбирания за лудите хора, сър.
Ваймс измъкна омачканата книжка. Д’регът, който беше застанал най-близо до него с усмивка почти колкото извивката на ятагана му, се държеше точно толкова по-наперено от съплеменниците си, за да покаже кой тук е главатарят. През рамо беше преметнал огромен античен арбалет.
— Чудя се! — каза Ваймс. — Не можем ли да забавим топката малко?
Той закрачи към човека, който изглеждаше изключително изненадан, и размаха книжката.
— Това е книга на генерал Тактикус, не знам дали си чувал за него, бил е много известен по тия места едно време, фактически много вероятно е той да е заклал пра-пра-пра-пра-прадядо ти, та искам да отделя един момент да проверя какво е казал за ситуации като сегашната. Нямаш нищо против, надявам се?
Човекът дари Ваймс с объркан поглед.
— Може да отнеме известно време, защото книгата няма азбучен показалец, но ми се струва, че бях мярнал нещо…
Главатарят отстъпи крачка назад и размени отчаян поглед с човека до себе си, който само сви рамене в недоумение.
— Чудя се дали не би могъл да ми помогнеш с тази дума тука? — продължи Ваймс, като застана отстрани на човека и тикна книгата под носа му. Получи нова объркана усмивка.
Това, което Ваймс направи, беше познато в тъмните улички на Анкх-Морпорк като Приятелското ръкостискане и се състоеше основно от забиване на лакът в стомаха на човека и вдигане на коляно, за да посрещне челюстта му по пътя й надолу. Междувременно собствените му зъби изтракаха заради болката в коляното и лакътя, но той извади меча си и го притисна към гърлото на д’рега, преди да се е измъкнал от хватката.
— Сега, капитане — каза Ваймс, — бих искал с висок ясен глас да им обясниш, че ако не отстъпят достатъчно надалеч, този джентълмен тук ще затъне в някои много сериозни правни проблеми.
— Господин Ваймс, не мисля, че…
— Направи го!
Д’регът го гледаше в очите, докато Керът се справяше със заповедта. Човекът продължаваше да се хили.
Ваймс не рискува да отмести поглед, но усети някакво объркване и нерешителност сред д’регите.
След което те, като един, атакуваха.
Капитанът на клачиански риболовен кораб, който знаеше откъде духат ветровете по тия места, се насочи към пристанището Ал-Кхали. Въпреки попътния вятър обаче, той като че не се движеше особено бързо. Обясни си го с полепналите по корпуса мидички.
Ваймс се събуди с нос, пълен с камила. Има и по-лоши събуждания от това, но не са чак толкова много.
Като си обърна главата — действие, което изискваше доста усилия, той успя да види, че камилата е легнала на земята. Ако се съдеше по звука, храносмилаше някаква експлозивна смес.