Сега да видим как се беше озовал тука… O, боже…
Но… номерът трябваше да проработи… Това беше класика. Заплашваш да отрежеш главата и тялото става послушно. Така реагираха всички хора. Цялата цивилизация функционираше на този принцип, на практика…
Ето ти културни различия…
От друга страна, не беше мъртъв. Ако това, което Керът беше казал, е вярно, да познаваш д’рег за повече от пет минути и все още да си жив означава, че д’регът наистина, ама наистина много те харесва.
От трета страна, той току-що се беше Ръкувал с техния главатар, което влияеше емоционално на хората, без обаче да ги кара да се сприятеляват.
Окей, няма смисъл да лежи цял ден на това седло с вързани ръце и крака и да умира от слънчев удар. Трябва отново да стане водач на своите хора, и то веднага щом успее да извади проклетата камила от устата си.
— Зън-зън-зън?
— Да? — каза Ваймс, докато се бореше с въжетата си.
— Искате ли да знаете за срещите, които изпуснахте?
— Не! Опитвам се да разхлабя проклетите въжета!
— Желаете ли да прибавя тази задача към списъка „Неща за вършене“?
— O, сър, вие се събудихте.
Звучеше като гласа на Керът и беше като някое от нещата, които той обикновено казваше. Ваймс се опита да извърне глава нагоре.
Това, което видя, се състоеше основно от бял чаршаф, но успя да фокусира поглед върху лицето на Керът, обърнато наопаки над него.
— Те питаха дали да ви развържат, но аз има казах, че напоследък не сте си почивал достатъчно.
— Керът!
— Да, сър?
— Искам да чуеш много внимателно заповедта, която сега ще ти дам.
— Разбира се, сър.
— Това, на което искам да натъртя е, че тя няма да бъде молба, някакъв вид предложение за размисъл, или пък да кажем намек.
— Разбрано, сър.
— Аз винаги съм, — както ти е добре известно, окуражавал своите офицери да мислят самостоятелно и да не ми се подчиняват сляпо, но от време на време за всяка организация е важно инструкциите да бъдат следвани буква по буква и с нужната готовност.
— Слушам, сър.
— Освободи ме от проклетите въжета на секундата или няма да доживееш достатъчно дълго, за да съжаляваш, че не си го направил!
— O, сър, вярвам, че тук се е получило някакво неприятно недоразумение…
— Керът!
— Разбира се, сър.
Въжетата му бяха прерязани. Той се хързулна надолу на пясъка. Камилата се обърна, изгледа го за момент през ноздрите си, след което отвърна поглед.
Ваймс успя да седне изправено, докато Керът беше зает с прерязването на останалите въжета.
— Капитане, защо носиш бял чаршаф?
— Това е бурнус, сър. Много практично облекло за пустинята. Д’регите ни ги дадоха.
— Ни?
— На останалите от нас, сър.
— Всички ли са добре?
— O, да.
— Но те атакуваха…
— Да, сър. Но те искаха само да ни вземат за свои пленници, сър. Един от тях отряза по невнимание главата на Редж, но после му помогна да си я зашие на мястото, така че на практика не сме дали жертви.
— Аз мислех, че д’регите не взимат пленници?…
— Знам ли какво става, сър. Но казаха, че ако се опитаме да избягаме, ще ни отрежат краката, а Редж няма достатъчно конец за всички ни, сър.
Ваймс се почеса по главата. Някой го беше хлопнал толкова силно, че шлемът му се беше вдлъбнал.
— Къде сбърках? Бях победил главатаря им!
— Доколкото разбрах, сър, според д’регите всеки водач, който е бил достатъчно глупав, за да бъде победен толкова лесно, не си заслужава да бъде следван. Клачианска им работа.
Ваймс се помъчи да убеди сам себе си, че в думите на Керът нямаше намек за сарказъм, когато той продължи:
— Те не си падат много по водачите, сър, да ви кажа правичката. Гледат на тях като на дребна украса. Разбирате ли… някой да има там да вика „Атака!“, сър.
— Водачът има и други неща да прави, Керът.
— Дрегите смятат, че „Атака!“ покрива повечето, сър.
Ваймс успя някак да се изправи. Мускулите на краката му странно прищракваха. Той се затътри напред.
— Нека ви помогна… — Керът го подхвана.
Слънцето залязваше. Парцаливи шатри бяха скупчени в подножието на една от дюните, проблясваше светлината на огън. Някой се смееше. Не звучеше като затвор. Но, от друга страна, реши Ваймс, пустинята беше много по-добър затвор от всякакви решетки. Той даже не знаеше в коя посока да побегне, със или без крака.
— Д’регите, както всички клачианци, са много любезни хора — каза Керът, сякаш го беше научил наизуст от пътеводителя. — Те приемат гостоприемството, много, ама много насериозно.