Похитителите им бяха насядали край огъня. Стражниците също. Бяха успели да ги убедят да се облекат по-подходящо. Тоест Веселка изглеждаше като момиченце в роклята на майка си, като се изключи железният шлем отгоре, Редж Шу приличаше на мумия, а Детритус беше като малка, покрита със сняг планина.
— Той става много… безсъзнателен на такава жега — прошепна му Керът. — А полицай Визит оттатък спори на религиозни теми. На клачианския континент имат шестотин петдесет и три религии.
— Сигурно мрого се забавлява.
— А това е Джабар — представи го Керът. Експонатът, който изглеждаше малко по-възрастна версия на 71-часовия Ахмед, се изправи и направи метан пред Ваймс.
— Офенди…
— Това е техният… ами-и нека да го наречем официален мъдрец — обясни Керът.
— А, значи не е тоя, дето им казва кога да атакуват? — попита Ваймс. Главата му бръмчеше от горещината.
— Не-е, онзи е водачът им — поясни Керът. — Ако изобщо имат такъв.
— Значи Джабар им казва кога е мъдро да атакуват? — просветна му на Ваймс.
— Всякога е мъдро да се атакува, офенди. — Джабар отново се поклони. — Моята шатра е и твоя шатра.
— Тъй ли?
— Моите жени са и твои жени…
Ваймс се огледа в паника.
— Наистина ли?
— Моята храна е и твоя храна… — продължаваше Джабар.
Ваймс погледна към чинията до огъня. Явно основното ястие беше овче или козе месо. Човекът се наведе, избра мръвка и му я подаде.
Сам Ваймс погледна хапката. Тя отвърна на погледа му.
— Това е най-добрата част.
Джабар примлясна подканящо. После добави нещо на клачиански. Останалите мъже край огъня сподавено се изсмяха.
— Изглежда като очна ябълка на овца — произнесе Ваймс със съмнение.
— Да, сър — потвърди Керът, — но не би било мъдро да…
— Знаеш ли какво? — Продължи Ваймс. — Струва ми се, че това е някаква малка игричка, дето сигурно се нарича „Хайде да видим какво ще лапне офенди“. Но аз няма да го изям това, приятелю.
Джабар преценяващо го изгледа. Хихикането престана.
— Значи е истина, че ти можеш да виждаш по-надалече от останалите.
— Това и тази храна го може — каза Ваймс. — Баща ми казваше никога да не ям гозба, което може да намига.
Настъпи един от онези висящи на косъм моменти, които внезапно се килват и прекатурват във въртопа на смеха. Джабар тупна Ваймс по гърба. Очната ябълка отхвръкна от ръката му и изчезна из сенките.
— Много хубаво! Изключително добре! Номерът не ни се получи за пръв път от двайсет години насам! Сега седни и си вземи нормална порция ориз с овче месо.
Всички си отдъхнаха. Натиснаха Ваймс да седне. Задни части се разместиха с тътрене, за да му направят място. Поставиха пред него огромен комат мек хляб, от който капеше мазнината на порция овче месо. Ваймс го опита толкова внимателно, колкото беше възможно, след което реши да се придържа към схващането, че ако човек успява да идентифицира половината от храната, следователно и останалата половина ще да става за ядене.
— Значи ние сме затворници, така ли, господин Джабар?
— Почетни гости! Моята шатра е…
— Но… как да се изразя… вие бихте желали да се наслаждаваме на гостоприемството ви още известно време?
— Ние имаме традиция. Човекът, който е гост на твоята шатра, дори и да е смъртен враг, има право на гостоприемство за три дни.
— За три ли? — уточни Ваймс.
— Научих езика на… — Джабар неясно махна с ръка, — сещаш ли се, дървеното нещо, камилата на моретата…
— Кораб?
— Да! Но има прекалено много вода! — Той отново тупна Ваймс по гърба, така че гореща мазнина се разплиска в скута му. — По всички друмища вече… говорят анкх-морпоркски тия дни, офенди. Това е езикът на търговците.
Той постави така ударението върху „търговците“, че прозвуча като „червеи“.
— Значи вече можеш да казваш „Дай ми веднага всичките си пари!“?
— За какво ми е да питам? — отговори Джабар. — Ние ги взимаме тъй или иначе. Но сега… — той се изплю с изключителна точност в огъня — …ни казват, че трябвало да спрем, щото не било правилно. Какво зло причиняваме?
— С изключение на това, че убивате хората и им взимате всичката стока ли? — поинтересува се Ваймс.
Джабар отново се изсмя.
— Вали ни каза, че ти си бил голям дипломат! Обаче ние не убиваме търговците, защо ни е да убиваме търговци? Какъв смисъл има? Глупаво е да се убива дареният кон, който снася златни яйца!
— Да, доста ще припечелите пари, ако показвате такава твар по панаирите…
— Ако убием търговците или ако крадем прекалено много, те никога няма да се върнат. Глупаво. Ние ги пускаме да си тръгнат, пак да забогатеят, така че и нашите синове да имат какво да крадат. Ето това се нарича мъдрост.