— Струва ми се, милорд, че всъщност поговорката гласи: „Ако желаеш мир, готви се за война“ — налучка Леонардо.
Ветинари наклони глава встрани, устните му замърдаха, докато си повтаряше наум фразата. Накрая възрази:
— Не, не. Просто не виждам смисъл, ако го казваме по този начин. — Той се върна на мястото си. — Нека подходим внимателно. Можем да акостираме под прикритието на мрака.
— Хм-м… а не можем ли да акостираме под прикритието на… прикритие? — попита сержант Колън.
— Всъщност, всичките тези кораби много ще улеснят нашия план — каза Патрицият, като пренебрегна предложението.
— Нашият план ли? — повтори Колън.
— Хората, които живеят под хегемонията на Клач, са от всички форми и цветове. — Ветинари хвърли кратък поглед към Ноби. — От практически всички цветове и форми — добави. — Тъй че появата ни на улиците не би следвало да предизвика нежелани коментари. — Той отново погледна към Ноби. — Не и в прекалено голяма степен.
— Но ние сме с униформи, сър — напомни сержант Колън. — Не е като да седнем да обясняваме, че сме се запътили за маскен бал, разбирате ли.
— Аз мойта не я махам и това е — твърдо каза Ноби. — Няма да се разнасям по гащи насам-натам. Не и в пристанище. Моряците ходят на дълги плавания. Остават дълго време без компания на корабите си. Чувал съм всякакви истории…
— Би могло да бъде още по-зле. — Сержантът не загуби време да пресмята колко дълго трябва да е прекарал един моряк в плаване, преди гледката на Ноби Нобс да предизвика други асоциации, освен тези за подвижна мишена, — щот’ ако не носим униформите си, значи сме шпиони — а знаеш какво им се случва на шпионите.
— Ти ми кажи, сержант.
— Извинете ме, ваше превъзходителство? — сержант Колън повиши глас.
Патрицият вдигна поглед от схемата, която двамата с Леонардо обсъждаха.
— Да, сержант?
— Какво правят с шпионите в Клач, сър?
— Хм-м… нека да помисля… — каза Леонардо. — O, да… струва ми се, че ги дават на жените.
Ноби видимо се оживи.
— А-а, добре, това не звучи прекалено ужасно…
— Ъм-м, не, Ноби… — започна Колън.
— …щот’ аз съм гледал картинките в оная книга, „Парфюмените нивя“, дето сержант Ангуа я четеше и…
— …не, Ноби, виж, грешно си го схванал…
— …искам да кажа, даже не мога да си представя как човек би могъл да постигне такова нещо само с…
— …Ноби, чуй…
— …и после — оная картинка, дето тя…
— Ефрейтор Нобс! — изкрещя Колън.
— Да, сержант?
Колън се наведе към ухото му и зашепна нещо. Изражението на лицето на ефрейтора бавно се смени.
— Те наистина ли…
— Да, Ноби.
— Те наистина ли…
— Да, Ноби.
— Ама у нас не правят така.
— Но не сме си у нас, Ноби. Въпреки че бих искал да сме.
— Сержант, и при нас се носят разни истории за Мъчните лелки…
— Господа — намеси се лорд Ветинари. — Опасявам се, че Леонардо доста си фантазира. Слуховете може и да са верни за някои от планинските племена, но Клач е древна цивилизация и подобни неща не се вършат официално. Допускам, че дори дават цигара.
— Цигара ли? — попита Колън.
— Да, сержант. Както и хубава слънчева стена, пред която да застанете.
Сержант Колън обмисли това изявление от всички възможни ъгли.
— Папироса, значи, и стена, на която да се облегна? — попита невярващо.
— Мисля, че биха предпочели да стоите мирно пред нея, сержант.
— Това е честно. Няма причина човек да ходи размъкнат, само защото е затворник. Е, добре. Не ме е страх да рискувам в такъв случай.
— Чудесно — каза меко Патрицият. — Кажете ми, сержант… във вашата продължителна военна кариера, дали някой някога е искал да ви повиши в офицер?
— Не, сър!
— Така и не мога да разбера защо.
Нощ се спусна над пустинята. Падна внезапно, обвита във виолетово. Звездите пробиваха дупчици светлина в чистото небе, напомняйки на мислещия наблюдател, че пустините са местата, където се зараждат религиите. Когато човек не вижда нищо друго освен бездънна безбрежност над главата си, той неизбежно чувства силния подтик да я запълни с нещо. Или с някого.
Животинки изпълзяха от дупки и цепнатини. Скоро пустинята се изпълни с бръмченето, щракането и цвъртенето на същества, които, тъй като не разполагаха с могъщата сила на човешкия ум, не се кахъряха да се винят едни други за каквото и да е, а вместо това се опитваха да се изядат едно друго.
Около три сутринта Сам Ваймс изпълзя от шатрата си да изпуши една пура. Студеният въздух го блъсна като люлееща се врата. Беше вкочаняващо студено. В пустините като че не би трябвало да е така. В пустините трябва да има само горещи пясъци и камили и… и… Той се помъчи малко над проблема като човек чиито географски познания рязко спираха дотам, където свършваше павираното на улиците… Камили — непременно. И може би банани и кокосови орехи. Но тук температурата караше дъха ти да замръзва във въздуха.