Той размаха театрално пакета с пурите пред носа на стража — д’рег, който се мотаеше край шатрите. Човекът сви рамене.
Огънят се беше превърнал в купчинка сива пепел, но Ваймс порови в нея с напразната надежда да намери живо въгленче.
Изненада се колко е ядосан. Ахмед беше ключът към загадката и той го знаеше. А сега им се налагаше да стоят заклещени в пустинята, човекът щеше да им избяга, а те щяха да останат в ръцете на тези… тихи и приятни хорица, трябва да признаем. Може би бяха разбойници, сухоземния еквивалент на пирати, но Керът би казал, че въпреки това те са добри момчета, дълбоко вътре в душите си. Ако си доволен от гостоприемството им, може дори да те нагостят с пай, очна ябълка на овца с петмез или каквато храна се въдеше по тия места…
Нещо помръдна на лунната светлина. Една сянка се хлъзна по близката страна на дюната.
Нещо започна да вие в пустинната нощ.
Косъмчетата по гърба на Ваймс настръхнаха, както е било и с най-далечните му прародители.
Нощта винаги е древна. Той беше обикалял достатъчно често по нощните улици, чувствал беше как нощта се удължава, за да го обгърне, с кръвта си усещаше как, докато дните и кралете, и империите идват и си отиват, нощта винаги е една и съща и е еднакво стара, винаги безкрайно дълбока. Ужаси се разгръщаха в кадифените сенки, защото, докато формата на ноктите се мени, природата на Звяра си остава неизменна.
Той се изправи полекичка и се пресегна за меча си. Не беше на мястото си.
Взели са му меча. Дори не бяха…
— Прекрасна нощ — произнесе глас зад него. Джабар стоеше до рамото му.
— Кой е там? — изсъска Ваймс.
— Враг.
— Чий враг?
Зъби блеснаха в мрака.
— Ще разберем, офенди.
— Защо ви нападат точно сега?
— Може би си мислят, че притежаваме нещо, което им трябва, офенди.
Още сенки пропълзяха през пустинята. Една израсна точно иззад Джабар, наведе се и го сграбчи. Огромна сива длан измъкна меча от колана му.
— Какво ще наредите да правя с него, господин Ваймс?
— Детритус?
Тролът отдаде чест с ръката, в която все още стискаше д’рега.
— Личният състав е налице, сър!
— Но… — започна Ваймс и се сети. Беше пронизващо студено. — Мозъкът ти нормално ли работи?
— Доста по-ефективно, сър, бих казал.
— Този джин ли е? — попита Джабар.
— Не знам, но със сигурност един джин би ми оправил настроението — въздъхна Ваймс. Той най-после успя да намери кибрит из джобовете си и запали една клечка. — Свали го на земята, сержант — нареди, вдъхвайки живот в пурата си. — Джабар, това е сержант Детритус. Той е в състояние да счупи всяка кост в тялото ти, включително и тия малките, на пръстите, дето е много трудно да…
Мракът направи „фу-у-уп“ и нещо изсвистя точно покрай тила му, само частица от секундата преди Джабар да го събори на земята.
— Стрелят по светлината!
— Ммммф?
Ваймс предпазливо надигна глава и изплю пясък и парченца тютюн.
— Господин Ваймс?
Само Керът можеше да шепне по тоя начин. Той асоциираше шепненето с прикритост и неистина, затова правеше компромис, като шепнеше много високо. За ужас на Ваймс той се появи иззад шатрата, понесъл малка газена лампа.
— Хвърли веднага проклетата…
Но не му остана време да довърши изречението, защото някъде из тъмнината някой изпищя. Беше много висок писък и някак внезапно се прекърши.
— А… — Керът приклекна до Ваймс и духна фитила на лампата. — Това беше Ангуа.
— Но гласът не приличаше на… Ясно. — Ваймс се огледа притеснено. — Тя е излязла на лов, така ли?
— Чух я преди малко. Вероятно просто се забавлява. В края на краищата в Анкх-Морпорк няма как да се отпусне.
— Хм-м-м… няма, наистина… — На Ваймс му се привидя картината на върколак, който е решил да се поотпусне малко. Но Ангуа не би… — Вие двамата… ъх… добре се разбирате, нали? — подхвърли, докато се опитваше да зърне фигурите из мрака.
— O, да, сър. Чудесно.
„Значи това, че тя се превръща от време на време във вълк не те безпокои, така ли?“ Ваймс не се насили да произнесе последното изречение.
— Нямате… проблеми, а?
— Никакви проблеми, сър. Тя сама си купува кучешки бисквитки и си има собствена дупка във вратата. Когато е пълнолуние, даже не се и засичаме вкъщи.