От мрака се донесоха викове, след това една сянка изригна от тъмнината, стрелна се покрай Ваймс и потъна в шатрата. Даже не си направи труда да търси отвора. Просто разпра плата с пълна скорост и продължи напред, докато палатката не се срути над нея.
— А това пък какво беше? — попита Джабар.
— Би отнело доста време, ако трябва да обяснявам.
Ваймс се изправи. Керът и Детритус вече се бяха нахвърлили върху шатрата.
— Ама ние сме д’реги — огорчи се Джабар. — От нас се очаква тихомълком да сгъваме шатрите си под прикритието на нощта, а не…
Имаше достатъчно лунна светлина. Ангуа седна и изтръгна парче от шатрата из ръцете на Керът.
— Много благодаря, няма що! — сопна се тя, докато се увиваше. — И преди някой да каже каквото и да било, аз просто го ухапах по задника. Яко. И това не беше леко решение, искам да поясня.
Джабар погледна към пустинята, след това към пясъка в краката си, накрая към Ангуа. Ваймс можеше да види как текат мислите му и положи братска ръка на рамото му.
— Май ще е по-добре да ти обясня…
— Там има няколкостотин войници — натърти Ангуа.
— …по-късно.
— Заемат позиции около нас! Не изглеждат никак дружелюбно! Някой да има някакви дрехи, които да ми станат? И някаква нормална храна? И нещо за пиене! Тука няма никаква вода!
— Няма да посмеят да атакуват преди зазоряване, — каза Джабар.
— А вие какво ще правите, сър? — попита Керът.
— На зазоряване ние ще атакуваме!
— А-а-а. Ъх. Чудя се дали не бих могъл да предложа алтернативен подход?
— Алтернативен ли? Правилно е да се атакува! Зората е за това — за да се атакува!
Керът отдаде чест на Ваймс.
— Четох вашата книга, сър. Докато вие… спяхте. Тактикус е бил изчерпателен по въпроса какво да правим, когато обстоятелствата са против нас, сър.
— Да?
— Той казва, че трябва да направим всичко възможно, за да ги превърнем в обстоятелства в наша полза. Което ще рече, че бихме могли да атакуваме сега.
— Ама там е тъмно бе, човек!
— Но е също толкова тъмно и за враговете ни, сър.
— Исках да кажа, че е тъмно като в рог. Няма да знаем даже с кого се бием! Половината от времето ще стреляме по своите!
— Няма да можем, сър, защото сме съвсем малко. Сър? Само трябва да допълзим ей дотам, да вдигнем малко шум и след това да ги оставим. Тактикус казва, че всички армии са еднакви през нощта, сър.
— Добре звучи — каза Ангуа. — Те пълзят към нас по един и по двама и са облечени също като… — Тя махна към Джабар.
— Това е Джабар — обясни Керът. — Той не е нещо като водач.
Джабар нервно се ухили.
— Често ли се случва по вашите места кучетата да се превръщат в голи жени?
— Понякога не се случва по цели дни — рязко отвърна Ангуа. — Бих искала да получа някакви дрехи, моля. И меч. Ще има бой.
— Хм-м, струва ми се, че клачианците имат много строги разбирания по отношение на жените, които се бият… — започна Керът.
— Да! — натърти Джабар. — Ние очакваме да се бият добре, Синеочко! Затова сме д’реги!
Лодката изплува в мръсната мъртва вода под вълнолома. Капакът бавно се отвори.
— Мирише като у дома — каза Ноби.
— На водата не може да й се има доверие — възрази сержант Колън.
— Но аз не вярвам и на водата у дома, сержант.
Фред Колън успя да стъпи върху някакво хлъзгаво дърво. На теория това си беше много героична постъпка. Той и Ноби Нобс, дръзките воини, се бяха осмелили да навлязат във вражеската територия. За нещастие много добре знаеше, че го прави само защото лорд Ветинари седеше в Лодката и би повдигнал вежди в недоумение, ако откажеха.
Колън винаги беше смятал, че героите имат някакъв особен вид механизъм, който ги кара да отиват и да умират героично за бог, държава, ябълков пай или какъвто там деликатес са готвели майките им. Никога не беше и предполагал, че могат да извършват геройските си постъпки, защото в противен случай ще си имат разправии.
Той се надвеси над люка.
— Айде, идвай, Ноби. И помни, че правим това заради боговете, Анкх-Морпорк и… — на Колън му се стори, че хранителната компонента е някак си особено подходяща. — И заради прекрасните сандвичи с пача на мама!
— Нашата майка никога не ни е правила сандвичи с пача — отбеляза Ноби, докато се измъкваше от Лодката. — Но постигаше чудеса само с парченце сирене…
— Да де, обаче не става за боен вик. „За боговете, за Анкх-Морпорк и за удивителните неща, които майката на Ноби прави от сирене“. И това би уплашило враговете ни, а? — подхвърли сержант Колън, докато пълзеше напред.