— А-а, щом това ни е целта, можем да използваме Ужасния пудинг с крем-карамел, който тя обичаше.
— Страшничък, така ли?
— Не би им се искало и да чуят за него, сержант.
Доковете на Ал-Кхали приличаха на доковете навсякъде по света, защото всички докове имат връзка помежду си. Хората искат да слагат неща в корабите си и да ги вадят оттам. А за това има само ограничен брой начини. Тъй че всички докове си приличат. Някои са по-горещи, други са по-влажни, но винаги има купчини от неща, които изглеждат забравени и ничии.
В далечината се виждаха светлините на града, необезпокояван от вражеското нахлуване, което току-що го беше сполетяло.
— „Намерете някакви дрехи, за да се слеем с обстановката“ — промърмори на себе си Колън. — Лесно му е да го каже.
— Не бе, ще видиш, че е лесно. Всеки знае как да си намери дрехи. Просто се спотайваме в някоя алея, нъл тъй, чакаме да минат двама подходящи души, фрасваме ги яко по главите, видиш ли, и готово — обличаме техните дрехи.
— И този план работи, така ли?
— Без грешка, сержант! — увери го Ноби.
Пустинята приличаше на сняг под лунната светлина.
Ваймс много бързо привикна към методите на Тактикус за водене на бой. В края на краищата всички ченгета се биеха точно по този начин. Истинското ченге не се подрежда в дълга редица заедно с останалите полицаи и така да се нахвърля върху хората. Спотайва се в сенките, промъква се предпазливо и чака своя час. Честно казано, неговото време обикновено настъпваше, когато престъпникът вече е извършил престъплението и носи плячката. Иначе какъв е смисълът? Трябва да бъдем реалисти. „Хванахме човека, който го извърши“ тежи далеч повече от „Хванахме човека, който изглеждаше, сякаш иска да го извърши“. Особено когато околните кажат „Ами, докажи го.“
Някъде на ляво, в далечината, някой изпищя.
Ваймс не се чувстваше удобно в робата си. Струваше му се, че влиза в битка по нощница.
Защото не беше изобщо убеден, че може да убие човек, който не се опитва активно да го затрие. Разбира се, формално погледнато, всеки въоръжен клачианец представляваше заплаха. Нали бяха във война. Но…
Той надигна глава над върха на дюната. Клачиански воин гледаше на обратната страна. Ваймс замръзна…
— Зън-зън-зън! Това е звънецът в седем сутринта, Въведи-Си-Името-Тука! Най-малкото се надявам…
— А?
— Проклятие!
Ваймс реагира пръв и удари човека по носа. Тъй като беше безсмислено да чака, за да провери какъв ефект ще окаже това върху него, той се метна напред и двамата се изтърколиха от другата страна на замръзналата дюна, като се бъхтеха и налагаха.
— …но функциите ми в реално време са станали малко нещо капризни…
Клачианецът беше по-дребен от Ваймс. И по-млад. Трагедията за него дойде от факта, че беше прекалено млад, за да е научил репертоара от мръсни хватки, които бяха животоспасяващи в задните улички на Анкх-Морпорк. Ваймс, от своя страна, беше готов да удря навсякъде и с всичко. Номерът беше да не даде на опонента да се изправи отново. Всичко друго бяха подробности.
Изпързаляха се до подножието на дюната — Ваймс върху стенещия клачианец.
— Неща за вършене — изцвъртя Дезорганизаторът: — Да ви заболи.
А след това… май идваше ред на рязането на гърла. У дома Ваймс може би щеше да завлече човека до килиите с надеждата, че всичко ще изглежда малко по-добре на сутринта, но пустинята не му предоставяше тази възможност.
Не, не можеше да направи това. Само щеше да зашемети момчето. Това е достатъчно милостиво.
— Виндалу! Виндалу!
Юмрукът на Ваймс замръзна във въздуха.
— Какво?
— Вие сте господин Ваймс, нали! Виндалу!
Ваймс отметна покривалото от лицето на човека.
— Ти да не си момчето на Гориф?
— Не исках да идвам тука, господин Ваймс! — той изстрелваше думите задъхано, в отчаяние.
— Добре, добре, няма да те удрям… Ваймс свали юмрука си и се изправи, като издърпа момчето след себе си. — Ще говорим по-късно. Ела!
— Не! Всеки знае какво правят д’регите със своите пленници!
— Е, аз съм техен пленник и ще трябва да направят същото и на мен, окей? Дръж се само настрана от по-забавната храна и се надявам всичко да бъде наред.
Някой подсвирна в тъмнината.
— Хайде, момко! — изсъска Ваймс. — Никой няма да ти причини болка! Всъщност… не повече, отколкото ако останеш тука.
Този път не остави време на момчето да спори, а просто го помъкна след себе си. Когато се запъти към лагера на д’регите, от околните дюни се заспускаха нови сенки.
Една от тях беше без ръка и от гърдите й стърчеше меч.