— Как се справяш, Редж? — попита Ваймс.
— Малко е необичайно, сър. След като първият ми отряза ръката, а вторият ме прониза с меча си, останалите сякаш ме избягваха. Честно, държаха се сякаш никога досега не са виждали намушкан човек.
— Намери ли си ръката?
Редж размаха нещо във въздуха.
— Има и друго. Ударих няколко души с нея и те се разбягаха с писъци.
— Заради твоите похвати в ръкопашния бой — отбеляза Ваймс. — Явно се иска малко време, докато свикне човек с тях.
— Пленник ли сте хванал?
— В известен смисъл. — Ваймс се огледа. — Май нещо му прималя. Не мога да си обясня защо.
Редж наведе поверително глава:
— Тия чужденци са малко нещо особени.
— Редж?
— Да?
— Ухото ти виси.
— Така ли? Горкичкото. Имате ли едно гвоздейче да ми услужите?
Сержант Колън погледна към звездите. Те го изгледаха насреща. Фред Колън поне имаше някакъв избор.
Някъде зад гърба му ефрейтор Нобс простена. Но престъпниците поне му оставиха гащите. Има някои места, които и най-смелите не доближават и пространството над коленете и под корема на Ноби беше едно от тях.
Тъй де, Колън мислеше за тях като за престъпници. Те обаче само се отбраняваха. Агресивно.
— Би ли ми припомнил ситуацията отново, моля те?
— Намерихме двама души, някъде с нашия ръст и тегло…
— Така направихме.
— Завлякохме ги тука в алеята…
— Така направихме.
— Аз замахнах с едно дърво и в тъмнината случайно уцелих тебе, а те се ядосаха и ни отмъкнаха всичките дрехи.
— Това последното не трябваше да го правим.
— Добре де, теоретически вършеше работа. — Ноби успя да се изправи на колене. — Можем да се пробваме втори път.
— Ноби, намираш се в пристанището на чужд град, обут само в… ще използвам думата емоционално, Ноби, само в интимно бельо. Не е времето точно сега да мислиш как да примамваш мъже в страничните алеи. Може да тръгне приказка.
— Сержант, Ангуа винаги е казвала, че голотата е национална носия навсякъде по света.
— Тя говори за себе си, Ноби — каза Колън, като се примъкваше в сенките. — При тебе е друго.
Той надникна зад другия ъгъл на уличката. До близката къща търпеливо чакаха две товарни магарета.
— Я скокни и грабни оная бохча!
— Защо аз, сержант?
— Щото си ефрейтор, а аз съм сержант. И си по-добре облечен от мене.
Като мърмореше под нос, Ноби се шмугна в тясната уличка и развърза повода на магарето толкова бързо, колкото беше способен. То покорно го последва.
Сержант Колън сграбчи бохчата.
— Ако опре ножът до кокала, можем да облечем и чувалите. Така ще… какво е това?
Той измъкна нещо червено.
— Ваза? — опита се да помогне Ноби.
— Това е фес! Някои клачианци ги носят. Изглежда сме извадили късмет. Оп-па, ето още един. Пробвай го, Ноби. И… изглежда това са техните нощници, дето ги носят по улиците… ето още една. Успяхме, Ноби!
— Малко са къси, сержант.
— На харизан кон не се броят зъбите — отговори Колън, докато се бореше с костюма си. — Айде, сложи си феса.
— Ма с него приличам на кретен, сержант.
— Гледай, аз ще сложа моя.
— И ще бъдем кретен до кретена, сержант.
Сержант Колън го изгледа сурово:
— Ти да не си го беше намислил това отпреди, Ноби?
— Не, сержант, просто ми изскочи в главата.
— Добре, виж сега, спри да ме наричаш „сержант“, това не звучи никак по Клачиански.
— Нито пък „Ноби“ звучи, серж… извинявам се.
— Ох, ами какво… и аз не знам… можеш да се казваш… Кноби… или Нхоби… или Гноббии… на мене ми звучи достатъчно клачиански.
— А какво ще бъде твоето клачианско име в такъв случай? Не се сещам за нито едно — каза Нхоби.
Сержант Колън не отговори. Той отново надничаше иззад ъгъла.
— Негово превъзходителство каза да не се мотаеме много-много тука — промърмори Ноби притеснено.
— Да де, но в онази консерва… как да ти кажа, мирише много особено, ако ме разбираш. Какво не бих дал за…
Зад гърба им някой изрева. Те се обърнаха.
Пред тях стояха трима клачиански войници. Или може би полицаи. Ноби и сержант Колън не се и опитаха да погледнат по-надалеч от мечовете им.
Водачът им отправи някакъв гърлен въпрос.
— Какво казват? — с разтреперан глас попита Ноби.
— Н’нам!
— От къде сте вие? — каза водачът, този път на морпоркски.
— Какво? О… ъ-ъ… — поколеба се Колън в очакване на милостива смърт.
— Ха, да! — полицаят свали меча си и посочи с палец към доковете. — Веднага да се връщате в поделението си!
— Слушам! — каза Ноби.
— Как ти е името? — попита полицаят.
— Нхоби.
Изглежда това мина.
— А ти, дебелия?