Колън се паникьоса. Започна трескаво да прехвърля из главата си всяко име, което можеше да звучи по клачиански, и единственият начин, по който му хрумна да се представи, беше абсолютно и автентично клачиански.
— Ал — смънка той с разтреперани колене.
— Да се връщате веднага в поделението си или яко сте я загазили!
Стражниците влачеха магарето след себе си на бегом до мазния вълнолом, който незнайно защо сега изглеждаше като роден дом.
— Това пък какво беше, сер… Ал? — озадачи се Ноби. — Като че искаха само да ни потормозят! Типично поведение на полицаи — добави той. — Не и наше, разбира се.
— Предполагам, че понеже бяхме облечени подходящо…
— Ти дори не им каза откъде идваме! А те говореха нашия език!
— Ами… те-е… искам да кажа… всеки би трябвало да приказва морпоркски. — Колън бързо си възвръщаше душевното равновесие. — Дори и децата го учат. Мога да се обзаложа, че им идва по-отръки, отколкото сложно нещо като клачианския.
— Какво ще правим с магарето, Ал?
— Смяташ ли, че можем да го научим да върти педалите на Лодката?
— Съмнявам се.
— В такъв случай ще го оставим тука.
— Ама някой може да го задигне, Ал.
— Тъй е. Тези клачианци крадат каквото им падне.
— Не са като нас, нали, Ал? — Ноби огледа гората от мачти, задръстила залива. — Оттука изглеждат даже повече. Можеш да се прекачваш от кораб на кораб и така да влезеш повече от миля навътре в морето. За какво ли са се събрали?
— Не се прави на идиот, Ноби! Очевидно е! Събрали са се, за да отплават към Анкх-Морпорк!
— Ама защо? Ние не ядем чак толкова много къри…
— Това е нашествие, Ноби! Ние сме във война, забрави ли?
Те се обърнаха да погледат отново корабите. Сигналните им светлини се отразяваха във водата. Пространството точно под тях завря и Лодката се подаде няколко пръста над водната повърхност. Капакът се отвори и притесненото лице на Леонардо се показа от вътрешността й.
— А, тук ли сте? Бяхме започнали да се безпокоим…
Те се спуснаха в зловонната вътрешност на подводния съд.
Лорд Ветинари седеше със сноп листове на колената и внимателно пишеше нещо. Погледна ги кратко.
— Докладвайте.
Ноби се размърда неспокойно, докато Колън съставяше повече или по-малко точна версия на преживяното от тях, въпреки че разказът включваше една остроумна словесна престрелка с клачианските стражи, за която ефрейторът като че не можеше да си спомни.
Ветинари даже не вдигна поглед. Като продължи да пише, той каза:
— Сержант, Ур е древен край, който се намира по посока на Ръба след Джелибейби. Жителите му винаги са били синоним на селска тъпота. По някаква абсолютно неясна за мен причина стражите явно са предположили, че вие двамата сте оттам. А морпоркският е нещо като втори официален език в империята на Клач. Когато на някого от Хершеба му се наложи да търгува с някого от Истанция, те без съмнение ще се пазарят на морпоркски. Това е добре дошло за нас, разбира се. Военната сила, която се е събрала тук означава, че практически всеки човек е дошъл някъде отдалеч и е донесъл със себе си своите странни народни обичаи. Ако се опитаме да не се държим прекалено странно, няма да привличаме никакво излишно внимание. Това означава да не си поръчваме къри с цвекло и стафиди и да се въздържаме от купуване на Залежалото пиво на Уинкъл, достатъчно ясен ли бях?
— Ъ-ъ-х… а какво ще правим, сър?
— Малко ще поразузнаваме, за начало.
— А, добре. Да. Много важно.
— След това ще издирим върховното командване на Клач. Благодарение на Леонардо аз имам един малък… пакет, който трябва да им доставя. Надявам се, че това ще прекрати войната достатъчно бързо.
Сержант Колън изглеждаше някак пребледнял. В един момент през изтеклите трийсетина секунди разговорът като че му убягна.
— Извинете ме, сър… „Върховното командване“ ли казахте?
— Да, сержант.
— Тоест… Големите шлемове… или тюрбани… или каквото там носят… всичките наобиколени от елитни бойци, сър. Там обикновено слагат най-добрите войници — около Големите шлемове.
— Предполагам, че случаят ще бъде точно такъв. Всъщност даже се надявам да бъде именно така.
Сержант Колън още веднъж се опита да проследи мисълта на Патриция.
— А. Ясно. И ние ще се опитаме да ги намерим, така ли, сър?
— Сержант, едва ли съм в състояние да ги помоля те да дойдат при нас.
— Тъй вярно, сър. Сам виждам. Ще се претовари Лодката.
Най-сетне лорд Ветинари вдигна поглед.
— Някакъв проблем ли има, сержант?
И сержант Колън за втори път научи тайната на храбростта. Това беше всъщност някаква еволюирала страхопъзльовщина — знанието, че докато смъртта би могла да те очаква за ъгъла, ако продължиш напред, тя е като неделен пикник в сравнение с истинския ад на живо, който те очаква, ако се осмелиш да отстъпиш.