Французинът отметна качулката си и се приближи към бретонеца, без да се притеснява от огромната му фигура, която се извисяваше далеч над него.
— Нападнахте ли ги? — гласът му беше мек и учтив.
— Да.
— Убихте ли го? Бретонецът поклати глава.
— Не — отвърна той и отстъпи, изненадан от яростната омраза, която проблесна в очите на дьо Краон.
Шпионинът сякаш щеше да избухне всеки миг. Завъртя се на пета, отдалечи се на няколко крачки и отново се върна. Единственото, което издаваше гнева му беше, че непрестанно хапеше долната си устна. Извади шест кесии златни монети изпод наметката си.
— Всичките щяха да бъдат твои — дрезгаво каза той, — ако бяхте убили онзи човек. — Взе една от кесиите, погледна студено бретонеца и я хвърли в краката му. — Но ти се провали, затова ще получиш само една.
После дьо Краон се отдалечи, стискайки толкова силно кесиите под наметката си, че ръбовете на монетите се врязваха в ръцете му. Но французинът не усещаше болката. Искаше Корбет да умре. Не само го мразеше, но и се боеше от онова, което можеше да направи. Той спря за миг и огледа разрушената църква, в която се беше срещнал с убийците, после се усмихна. Щеше да има и други възможности да си разчисти сметките с мосю Корбет.
Четвърта глава
В Париж Симон Фовел, шпионин на Едуард I във френския двор, беше коленичил в малка църква в студентския квартал на левия бряг на Сена. Харесваше тази тясна стара църквица; от голите й стени и изчистени линии лъхаше непорочност, беше място за молитва, недокоснато от блясъка и ярките цветове на външния свят. Фовел не беше особено религиозен, а по-скоро циник, уморен от интригите и тайните, сред които минаваше животът му; от преструвките, измамите, остроумията и зле прикритата с думи алчност, от властта и стремежа към власт. Фовел познаваше добре всичко това като един от шпионите на Едуард във френския двор, той го осведомяваше за различни събития, опитвайки се да отсее зрънцето истина от огромния куп лъжи.
Като „A Peritus“ или правник по въпросите на Гаскония, работата на Фовел беше да се противопоставя на френските чиновници и адвокати, които непрестанно се опитваха да увеличат правата на Филип върху херцогството. А сега, горчиво си помисли Симон, кралят го беше завзел и изглежда не възнамеряваше да го върне обратно. Разбира се, Фовел беше протестирал, но французите само бяха вдигнали рамене и промърморили, че такива проблеми не се разрешават за един ден.
Шпионинът се опита да проясни ума си и да се съсредоточи върху причината, поради която се намираше в тази църква. Беше годишнина от смъртта на съпругата му и всяка година той се молеше по час за душата й на същата дата и по същото време, когато тя бе издъхнала от треска — сама, като изключим един съмнителен свещеник, защото Фовел беше по кралски дела във Франция. Той никога не си прости и даде обет, че за да изкупи това, че я беше изоставил, всяка година в деня и часа на нейната смърт ще се моли по един час. Той почеса оплешивяващата си глава, намръщи се от студа, който проникваше в коленете и бедрата му от ледените каменни плочи и се опита да отклони мислите си от онова, което съвсем наскоро беше открил. В Англия имаше предател. Французите бяха така добре осведомени за съветите на Едуард, както за собствените си планове и заговори. Фовел беше предпочел да не пише на краля за тревогите си, но се надяваше, че английското пратеничество, ръководено от кралския брат, граф Ланкастър, скоро ще пристигне в Париж. Той въздъхна.
Не можеше да се съсредоточи върху молитвата си, а скоро камбаните на „Нотр Дам“ щяха да бият за вечерня — освен началото на литургията те отбелязваха и началото на вечерния час. Фовел се изправи, протегна се и се опита да прогони студа от бедрата си, като ги разтри. Нощем Париж беше опасен и той вече се тревожеше за Никълъс Поър, който внезапно беше престанал да се появява на редовните им срещи. Беше ли още жив, чудеше се Фовел. После се отърси от мрачните мисли — този въпрос щеше да почака до пристигането на Ланкастър.
Фовел спусна качулката ниско над лицето си, огледа пустата църква и излезе на тясната тъмна уличка. Навън все още имаше хора, но той забърза неспокойно към жилището си. От сенките изскочи просяк и замоли за милостиня. Шпионинът го отблъсна, но мъжът го последва, задърпа го за наметката и продължи да хленчи за някоя пара. Фовел изруга и се изтръгна, но просякът продължи да го следва като демон-мъчител, крещейки ругатни и обиди. Най-накрая, точно пред вратата на жилището си, изтощеният Фовел спря и бръкна в кесията си.