— Нищо не можех да направя — отсече той заядливо. — Цяла Гаскония беше пълна с французи. Ако се бях изправил срещу тях, щях да бъда разбит, затова останах в Ла Реол с надеждата, че негово величество ще ми прати нужната помощ. Той не го направи, затова се предадох.
— Нямаше ли възможност да удържиш на една продължителна обсада?
— Абсолютно никаква.
— Защо?
— Градът беше пълен с хора — мъже, жени и деца. Едва можех да изхраня моите войници, да не говорим за тях.
— Беше ли против решението на Тъбървил?
— Разбира се, той постъпи като глупак. Французите го плениха и имаше късмет, че не го екзекутираха.
— Защо да го правят?
— Защото ги нападна по време на примирие, потвърдено с клетва. Наруши военните закони.
— Затова ли французите поискаха двамата му синове?
— Именно — Ричмънд спря и се загледа в Корбет. — Защо ме питаш за това?
— Просто се чудя — отвърна писарят — защо са взели двамата му синове, а на теб — само дъщерята.
— Не е твоя работа.
— Липсва ли ти дъщеря ти?
— Не ставай нагъл, Корбет! — изрева Ричмънд. — Ще докладвам на негово величество краля за твоята непочтителност.
— Извинявай — студено отвърна Корбет, — но имам още един последен въпрос. Кралският писар Уотъртън от твоите хора ли е?
Корбет едва не отскочи от страх, когато гняв разкриви тясното жълтеникаво лице на графа.
— Не смей — тихо изсъска Ричмънд — дори да споменаваш това име в мое присъствие. Приключихме, мастър Корбет, затова си върви! Не, чакай! — графът бръкна под наметката си и извади малък свитък. — Кралска заповед — язвително каза той. — Заминаваш за Уелс, мастър Корбет. Уведомих негово величество за дръзкото ти желание да разговаряш с мен, а той ми даде заповедта. Затова се съгласих да се видим. Отиваш в Гламорган, мастър Корбет. Кралят иска да проучиш делата на лорд Морган.
Без да обръща внимание на злобната усмивка на графа, Корбет взе заповедта. Ричмънд излезе, развял наметката си, а писарят седна под прозореца и разгърна заповедта. Прочете я внимателно, но тя само потвърди най-лошите му страхове: трябваше да предаде поздравите на краля на лорд Морган, а тайно да събере възможно най-много сведения за положението в Южен Уелс.
Корбет изстена. Уелс! Беше ходил там преди десет години с армията на Едуард, докато си проправяха път през тесните речни долини, разцепваха страната на части и една по една ги завладяваха. Беше тежка и жестока война и той ненавиждаше мисълта, че ще се върне там, ще се среща с уелските благородници, привидно покорни, но тайно мразещи идеята да се подчиняват на Едуард, свирепи бойци с остри ками и дълги тисови лъкове, които сееха мълчалива смърт из мъгливите долини.
Корбет стана, въздъхна и пое към дома си. Единствената му утеха беше мисълта за ужасените възражения на Ранулф, когато разбере къде ги изпращат. Прислужникът му обаче се примири мълчаливо и писарят се зачуди дали няма лични причини да напусне столицата. Не го разпита, а му нареди да вземе коне и товарни кончета от кралските конюшни. Приготвяха чанти и кошове и четири дни след получаването на заповедта двамата яздеха на северозапад през Актън, Глостър и Севърн към Уелс.
Корбет и Ранулф тръгнаха по стария римски път на запад. Беше топла късна пролет, селяни оряха ширналите се кафеникави ниви. Волове пристъпваха бавно с тежки хомоти на вратовете, а остриетата на плуговете разравяха земята пред сеячите. Над тях кръжаха и грачеха пронизително ята от ядосани гарвани. Момчета ги отпъждаха с прашки. Селяните се връщаха към живота след тежката зима и студената ранна пролет, затова пътищата бяха пълни с каруци, амбулантни търговци, големи товарни коне с подстригани гриви, украсени с черни и зелени кожени ленти.
Корбет и Ранулф отсядаха в ханове или в далеч по-удобните къщи за гости на манастири и абатства. Към средата на май, в деня след Петдесетница, прекосиха брода на Севърн до Бристол и навлязоха в Уелс. По време на пътуването писарят разказваше на прислужника си как се е бил там преди десет години, описваше суровата красота на земята с гъстите й гори, тесни долини и диви, независими племена. Едуард I беше подчинил със сила уелсците, превръщайки малките им общности в английски графства. Великият им вожд Люълин беше прогонен в мрачната пустош на Сноудония и по-късно убит; брат му Дейвид, оглавил въстание, беше пленен, изпратен в Лондон и осъден да умре като предател — да бъде измъчван, разчекнат и обесен. После Едуард беше подчинил Уелс, назначавайки английски управници и построявайки на стратегически места из страната огромни замъци, разположени в концентрични кръгове.