От спицата на всяко колело, а те бяха общо дванадесет, висеше труп със счупен врат, клюмнала глава, почерняло лице, изхвръкнали очи и език. На самите стълбове пък бяха приковани за ушите нещастници, на чиито вратове висяха грубо изписани табели, че са бракониери.
Ранулф пребледня от страх и Корбет тайно се зачуди какви ли ужаси ги очакваха. Навлязоха в долината, заобиколена от зелени плодородни хълмове, по които се виждаха множество дървета и канари. Зловещата тишина се нарушаваше само от дрезгавото грачене на гарваните или песента на свирците. От грубата карта, която им беше начертал един монах от абатството в Бристол, Корбет знаеше, че замъкът Нийт се намира в края на долината, на стръмните канари, гледащи към морето. В мига, когато съзря сивите стени, той беше стреснат от група въоръжени конници, която изневиделица се появи измежду дърветата и се спусна към тях.
Видял облаците прах, вдигани от буйно препускащите коне, отблясъка на слънцето върху металните брони и големите знамена в зелено и златно, които се развяваха и плющяха над главите на нападащите ездачи, той хвана юздите на товарния кон с една ръка, а с другата посегна към камата си — излишно, защото нападателите вече ги бяха обкръжили. В сравнение с тях разбойниците, които беше виждал да бесят в Лондон, приличаха на светци. Двайсетината конници носеха разнородни оръжия и брони — някои бяха с ризници, наколенници, конусовидни или плосковърхи шлемове, а останалите с облекла от телешка, вълча, видрова и лисича кожа. Водачът им, мургав мъж с провиснали черни мустаци, беше нагизден с кожени панталони и ботуши, а под бронята му сияеше пурпурна риза. На главата му се зъбеше глава на дива котка, чиято кожа се спускаше върху косата му.
Той допря меча си до гърдите на Корбет и щракна с пръсти. Писарят се огледа — нападателите бяха добре въоръжени с боздугани, мечове, тояги и щитове, затова сви рамене и предаде камата си.
— Кои сте вие? — Водачът говореше английски почти перфектно и Корбет застина, осъзнал, че под странните дрехи се крие образован човек.
— Казвам се Хю Корбет и съм старши съдебен писар. Това е прислужникът ми Ранулф-ат-Нюгейт. Тук сме по заповед на крал Едуард Английски за аудиенция с лорд Морган. А кой си ти, сър?
Мъжът го огледа от глава до пети и избухна в звънлив смях, а после каза нещо на уелски на спътниците си. Корбет прехапа устни от яд, защото беше сигурен, че го подиграва. Зад него Ранулф беше преодолял първоначалния си страх и оглеждаше нахакано уелсците. Те, обаче явно се забавляваха от това. Един от тях се приведе и разроши червената му коса, а когато прислужникът ги заля с поток от ругатни, всички звънко се разсмяха.
Корбет не проговори, нито се опита да се прави на герой: знаеше, че уелсците са отзивчиви и благородни хора, но изключително избухливи — при най-малкия повод можеха да станат агресивни, а той не беше забравил висящите от бесилката трупове на входа на долината. Смехът замря, водачът хвана юздите на коня му и ги поведе напред, а останалата част от групата пое от двете им страни. Скоро замъкът се появи пред очите им в цялото си величие — студена и строга сграда, кацнала на върха на скалите, които се спускаха отвесно към морето.
Голяма кула се извисяваше над назъбените стени и когато Корбет наближи главния вход, видя, че навсякъде по укрепленията има войници и се развяваха знамената на Морган. Имаше още нещо — от стените висеше обесен а точно над портата се виждаше ръждясала клетка, чиято дебела червеникава верига скърцаше зловещо на вятъра.
Корбет се загледа в нея и потрепери при вида на белите кости в ъгъла, но на придружителите му тя очевидно не направи никакво впечатление. Прекосиха тесния дълбок ров, трополейки по дървения подвижен мост и изчакаха в сянката на входната кула, където беше студено и миришеше на плесен, вдигането на решетката, за да влязат в големия двор. До стената на замъка бяха издигнати едноетажни каменни пристройки, но останалите сгради бяха дървени — някои самостоятелни, а други, допрени до неносещите стени — ковачници, кухня, конюшни, кочина и импровизирани обори за добитъка. Беше като малко селце. Кокошки кълвяха в прахта и кудкудякаха яростно към кучетата и прасетата, които грухтяха и душеха всичко.
Деца играеха с надути свински мехури; бебета, голи, както майка ги е родила, седяха в прахта, защото родителите им бяха прекалено заети с работа, за да им обръщат внимание. Когато конниците влязоха в двора и слязоха от конете си, обичайните шумове позатихнаха. Корбет и Ранулф бяха внимателно огледани, една голяма хрътка дойде да ги подуши, но беше изритана, а след това един сакат старец със сълзливи очи се дотътри до тях и се втренчи в Корбет. После се изкикоти, зачопли носа си и леко потупа писаря по ръкава.