— Негово величество кралят — каза той бързо — те е пратил при мен. Защо?
Корбет беше очаквал този въпрос. В краткия си разговор с Едуард, преди да замине от Лондон беше получил едно ясно нареждане — да открие всичко, което може за предателските действия на Морган и да се опита да разбере дали те могат да му помогнат да открие кой е предателят в съвета.
— Негово величество кралят — излъга той спокойно — ти праща своите поздрави и благопожелания. Надява се, че добрите отношения помежду ви ще се затвърдят; пита дали си заловил убийците на Дейвид Талбът и те уверява, че смята за злобни лъжи и клевети слуховете, че имаш връзка с врага му Филип Френски.
В себе си Корбет се усмихна злорадо, когато очите на Морган се отместиха встрани, а икономът замръзна.
— Благодаря на негово величество — предпазливо отвърна Морган — за добрите му пожелания към неговия верен поданик. За съжаление, убийците на Талбът не бяха открити. Кралят знае, че Южен Уелс все още е пълен с хора извън закона. И накрая — Морган разпери ръце, — радвам се, че негово величество отхвърля всички скандални обвинения по отношение на моята преданост към короната. Какво друго бих могъл да кажа?
Какво друго, наистина, помисли си Корбет. Идеше му да се изсмее гласно при вида на престорено сериозното лице на уелския благородник и очевидното притеснение, което беше обхванало иконома му. Двама предатели и чудесни лъжци. Той прочисти гърлото си и се канеше да продължи с дипломатическия фарс, когато някакъв шум от отсрещната страна на залата го накара да се обърне. Малка врата встрани от подиума се отвори и една жена с прекрасна фигура се появи и тръгна към тях. Корбет се надигна и с мъка сподави ахването си: дългата й руса коса падаше като воал до раменете. Кожата й беше бяла и блестяща като скъпоценен камък; лицето й — почти сърцевидно, носът — малък, а огромните дяволити сини очи не се откъсваха от него.
Той никога не беше виждал такава красота: без да се срамува, я огледа от глава до пети и забеляза как тъмнозелената рокля подчертава очертанията на талията и гърдите й. На шията й имаше брошка, тъничкото й кръстче беше опасано от филигранна сребърна верижка, а върху изящните й китки подрънкваха гривни, украсени със скъпоценни камъни. Момичето го изгледа с престорено смущение и леко повдигна полите на дрехата си.
— Ако не си видял достатъчно, нося ботуши от телешка кожа.
— Съжалявам — заекна Корбет. — Просто не очаквах да… Аз… — Той се изправи от стола.
— А какво очакваше? — Напевният й глас звучеше подигравателно.
— Нищо — отсече писарят, ядосан на самия себе си. — Нищо не съм очаквал, просто бях изненадан. Не знаех, че тук има жени.
— Искаш да кажеш, че жените нямат място в мъжките работи: в изкуството на войната — да се избиват помежду си с най-добрите възможни мотиви, а когато си почиват — да се занимават с дипломация или преговори.
— Мейв! — Морган се надигна с престорен гняв, но Корбет усети, че тайно се радва, задето са го поставили на мястото му. — Това е племенницата ми Мейв — каза той, обръщайки се към писаря, — която се слави с острия си език.
— Не е вярно, чичо — отвърна тя язвително. — Просто англичанинът ми се струва неучтив, не е свикнал да поздравява жените.
И преди Корбет да измисли подходящ отговор, тя бързо го отмина. Той се обърна, когато чу как стоящият зад него Ранулф с мъка преглъща смеха си при гледката как една непозната жена тъй успешно бе затворила устата на господаря му.
Двамата нямаха избор — трябваше да отседнат в Нийт. Самият лорд Морган ги заведе до белосаната стая, отредена за тях на четвъртия етаж на крепостта, в която имаше две походни легла, очукан сандък и лекьосана маса с пейки от двете страни. Корбет горчиво се оплакваше от студа, затова Морган нацупено накара да поставят дървени капаци на тесните прозорци и да донесат ръждясал мангал и железен свещник в стаята. Кралските пратеници не знаеха дали да се чувстват посрещнати с уважение или са просто затворници. Беше им позволено да се движат свободно из замъка и около него, но трябваше да нощуват там.
Голямата крепост имаше три етажа над приземния, на който имаше складове, килер и кухни. На първия етаж беше голямата зала, където Корбет се бе срещнал с Морган, на втория се намираха всекидневната, параклисът и личните покои на семейството, а на третия имаше редица малки, студени и задушни стаи, за които дори думата „затвор“ би била ласкателна.
Там бяха настанени Корбет и Ранулф — на върха на тясното виещо се стълбище, там живееше и Оуен, капитанът на стражата на Морган, когото Корбет умишлено избягваше. Не харесваше този мъж със сплъстена черна коса, жълтеникаво лице и неугасваща усмихва. Усещаше, че той е зъл човек; беше срещал такива хора и преди — убийци, които обичаха смъртта и излъчваха нейната смрад на разложение.