Уинчълси отпи от греяното вино и се намръщи — беше изстинало. После се облегна и си пожела кралският гняв да охладнее също тъй бързо, както виното. Най-после Едуард се успокои и се изправи на големия си, украсен с дърворезба, дъбов стол начело на масата, но отрупаните му с пръстени ръце още бяха свити в юмруци.
— Милорди — каза бавно той, поемайки си дълбоко въздух. — Между нас има предател. — Той потропа по масата. — Тук, в Уестминстър има шпионин, който предава на французите всичко — нашите тайни, планове и намерения. Несъмнено именно благодарение на него „Свети Кристофър“ е бил обкръжен и потопен, а един от най-ценните ни шпиони, когото много от вас познават, уважаваният писар от Хазната Никълъс Поър, беше убит в Париж.
Едуард млъкна и съветниците му неспокойно се раздвижиха — чуха се възклицания, стонове, мърморене и ругатни.
— Поър — продължи Едуард — е бил изваден от Сена. Още жив е бил вързан в чувал и удавен като малко котенце. Някой тук трябва да е уведомил французите за него, защото той беше твърде хитър, за да допусне да го заловят. Същото се отнася и за „Свети Кристофър“. Филип IV, проклет да е, трябва да е бил осведомен за задачата му да вземе докладите от шпионите ни в Гаскония. Един Бог знае какво е станало с тях!
Преструвайки се, че обмисля думите си, Едуард мрачно огледа залата, изучавайки внимателно лицата на съветниците си. Един от тях беше предател. Но кой? Робърт Уинчълси, почитаният като светец архиепископ на Кентърбъри? Член на духовенството? Едуард не се доверяваше на това лицемерно набожно парвеню — повърхностен човек, който вечно подкрепяше благородни каузи. Отляво на краля седеше Едмънд, граф Ланкастър. Едуард погледна слабото, бледо лице на брат си, обградено от дълга черна коса и почувства прилив на съчувствие. Едмънд беше вечно болнав и изглеждаше зле с изсъхналата си ръка и смъкнатото си дясно рамо. Говореше се, че получил недъга при раждането си. Но Едуард беше чувал слуховете, че Едмънд всъщност бил първородният син, ала заради физическите му недостатъци Хенри III бил дал короната на по-силния и подходящ за крал брат. Лъжи! Едуард знаеше истината, но често се чудеше дали Едмънд я знае. Той управляваше Гаскония, но твърде лесно я беше предал на французите и когато го бяха надхитрили, те бяха направили и него, и английската корона за посмешище на цяла Европа.
Едуард отмести поглед. До Едмънд седеше Джон дьо Бретан, граф Ричмънд. Още един глупак, помисли си кралят. Той имаше земи във Франция и беше роднина, макар и далечен, на Филип IV. Едуард често се чудеше дали Ричмънд не е бил купен на малко по-висока цена от тридесет сребърника. Той тихо изскърца със зъби. Беше вярвал на този червендалест глупак като на син. И защо? Ричмънд беше предприел поход във Франция, беше превзел Гаскония и после се беше предал без бой. Едуард се огледа. Тук бяха и Боън, граф Хиърфорд, и Бигод, граф Норфък. Небеса, каква двойка бяха те! Той ги познаваше и знаеше как мразеха опитите му да ограничи властта на знатните благородници, как използваха сегашните му затруднения с Шотландия и Франция за своя изгода и печалба. Всъщност, не беше имал нищо против, самият той играеше тази игра от десетки години. Но предателството беше нещо друго. Ако се докажеше, главите им щяха да се търкулнат, а телата им да бъдат изкормени като на всички предатели. Но преди да ги прати на ешафода, той трябваше да притежава необорими доказателства за вината им. Съдиите щяха да му ги поискат.
Едуард се вгледа в писарите. Дори те, макар и негови служители, прости хора, които се бяха издигнали благодарение на късмета, ума си и кралското благоволение, не бяха извън подозрение. Той внимателно се взря в един от тях — Ралф Уотъртън — красив тъмнокос младеж със засмени очи и бърз ум. Беше способен писар, но кралските шпиони бяха докладвали, че живее по-нашироко, отколкото би могъл да си позволи човек на неговия пост. Ами ако шпионите лъжеха? Можеше ли да им се вярва? Quis custodiet ipsos custodes, както беше казал Ювенал: „Кой ще пази самите пазачи?“ Умореният ум на Едуард се въртеше в кръг като глупав пес, който гони опашката си. Внезапно той осъзна, че в залата цари мъртва тишина. Съветниците, писарите и благородниците го гледаха особено. Реши, че е време да сложи край на преструвките.