Пето, Уотъртън ли е предателят? Или господарят му, граф Ричмънд?
Корбет се взираше в мрака, но виждаше само красивото лице на Мейв и почувства как самотата стиска с железен юмрук сърцето му.
Робърт Аспейл, писар на Хазната, се чувстваше също тъй самотен. Кралят го беше изпратил във Франция, за да наглежда как се развиват нещата там. Под „наглежда“ Едуард, разбира се, имаше предвид „да шпионира“. Кралят настоя Аспейл да замине, добавяйки, че пратеникът му в Южен Уелс Хю Корбет не се е върнал, нито се е свързал с английския двор. Корбет трябваше да бъде тук, помисли си Аспейл, в тази кръчма в покрайнините на Амиен, но Едуард беше казал, че не може да чака повече, затова Аспейл трябваше да замине за Париж, преструвайки се на търговец от Ено. Щеше да влезе във Франция през територията на английския съюзник Ги Дампиер, фламандски граф. Аспейл говореше добре различните езици и диалекти на Ниските страни и нямаше да му е трудно да се представя за търговец на платове, който търси нови клиенти по големите пазари на Северна Франция.
Но всъщност той трябваше да открие дали някои от шпионите на Едуард в Париж бяха още живи и да се опита да узнае тайните планове на Филип IV. На колана, опасал тънкия му кръст, висяха кесии злато, които отваряха врати и — по-важно — развързваха езиците на куртизанки, дребни чиновници, обеднели рицари и прислужници. Те всички знаеха клюки и незначителни подробности, които, събрани и подредени като парченца от мозайка, можеха да създадат ясна представа за положението в страната.
Аспейл огледа препълнената кръчма. Чувстваше се добре след вечерята от патешко в гъст пикантен сос, прокарана с големи глътки рейнско вино. Внезапно забеляза момиче, чиято огненочервена коса се спускаше до раменете. Носеше прилепнала зелена рокля, която подчертаваше високите й гърди и тънката талия, преди да се спусне на волани към закръглените й глезени. Бялата й кожа беше гладка като алабастър, само арогантният поглед на присвитите очи и нацупената уста я загрозяваха. Тя дръзко погледна Аспейл, кимна леко и след няколко минути стана от масата си и се отправи към него. Говореше добре френски, макар писарят да долови мекия провансалски акцент.
— Добър вечер, мосю — започна тя. — Хареса ли ти вечерята?
Аспейл я погледна изпитателно.
— Да — отвърна той. — Беше много вкусна, но какво те засяга това?
Тя сви рамене.
— Изглеждаш щастлив и доволен. Обичам да бъда с щастливи мъже!
— И сигурно търсиш само такива?
Момичето отметна глава и се разсмя. После се усмихна ослепително и лицето му се проясни. Приведе се през масата:
— Казвам се Нощна сянка — прошепна тя. — Или поне така предпочитам да ме наричат. А ти?
— Ван Грийлинг — излъга небрежно Аспейл. — Ще пийнеш ли нещо, лейди Нощна сянка?
Момичето кимна и той поръча нова кана вино с две чаши.
Англичанинът не си правеше илюзии за истинската професия на събеседничката си, но беше уморен, подпийнал и изключително поласкан от вниманието на младата куртизанка. Поговориха известно време, докато кръчмата се напълни и стана много шумно. Нощна сянка напълни отново чашата на Аспейл, наведе се и му прошепна нещо в ухото. Той видя съвършената белота на лицето, шията и гърдите й, долови лекото ухание на косата й. Желаеше тази жена и уморен от баналния разговор, бързо се съгласи да се качат в стаята й.
Полупиян, англичанинът се изправи със залитане и я последва през тълпата, като внимаваше да не се подхлъзне в калта и боклуците, с които беше обсипан покритият със слама под, докато оглеждаше закръглените гъвкави бедра на спътницата си. Изкачиха се по дървеното стълбище и тя го отведе до ъгловата стая. Той с нетърпение зачака да отключи. Вратата се отвори и Нощна сянка застана в светлината на свещта. Макар да беше пиян, Аспейл усети, че нещо не е наред. Кой беше запалил свещта? Всичко беше подготвено. Нощна сянка се обърна. Лицето й изглеждаше изпито, усмивката беше изчезнала, очите й гледаха тъжно и гордо. Вратата се затръшна зад него. Той посегна към камата си, но убиецът вече беше нахлузил гаротата на врата му и животът на Аспейл угасна за миг като пламъче на свещ.
Петнайсета глава
Четири дни бяха нужни на Корбет и Ранулф, за да стигнат до Лондон, след като абатът им зае най-добрите коне от манастирската конюшня. Корбет тържествено обеща, че конярите на краля ще се погрижат да ги върнат в манастира. Обратното пътуване мина спокойно, нямаше опасност да ги нападнат разбойници, защото пътищата бяха пълни с войници, които се придвижваха на юг към крайбрежието. Смазал въстаниците в Шотландия, сега кралят беше решил да поведе армията си към Франция.