Корбет седеше на коня и гледаше маршируващите войници — повечето бяха ветерани, професионални убийци — с ботуши, кожени елеци и железни конусовидни шлемове. Всички бяха добре въоръжени с кама, меч, копие и щит и маршируваха, сякаш без да забелязват облаците прах и ятата мухи. Той изчака да отминат — беше ясно, че търпението на крал Едуард се е изчерпало и той смята да разреши конфликта си с Филип с помощта на груба сила.
Корбет мина през Актън и влезе в града. Стигнаха до жилището си и качиха багажа. Ранулф отведе конете до кралските конюшни и бързо изчезна в сенчестия вихър на нощния живот в Съдърк. Корбет се примири с изчезването му и прекара два дни, докато сложи в ред собствените си дела, преди да изпрати съобщение до кралския дворец в Уестминстър, че се е върнал. Ако беше смятал, че отсъствието на краля ще му позволи малко отдих, бързо се разочарова. На следващата сутрин се яви група пристави с кралска заповед, за да го отведат в Уестминстър, където Едмънд, граф Ланкастър, го очакваше в сакристията на църквата.
Там, между изящните копринени покривки, сребърните свещници, разпятия и потири, Корбет накратко му описа посещението си в Нийт. Облечен неофициално, само по копринена риза и панталони, графът седеше в голям дървен стол, докато го слушаше. Без да обръща внимание на гнева, който разкриви лицето на благородника, Корбет стигна до очевидното заключение, че от посещението му не е имало особена полза, пропъждайки с болка в сърцето прелестното лице и красивите очи на Мейв от ума си. Когато свърши, Ланкастър седеше склонил глава на една страна — поза, която подчертаваше деформираното му рамо. Най-накрая той уморено се усмихна и стана.
— Ти се провали, Корбет. Знам — той вдигна отрупаната си с пръстени ръка, за да спре въпросите му, — че си направил всичко възможно. Когато казвам „провали се“, имам предвид, че не си открил нищо ново, освен че потвърди подозренията ни за предателя.
— Знаеш ли кой е той?
Ланкастър направи гримаса.
— Трябва да е Уотъртън — отвърна той. — Няма кой друг да е. Така сочат твоите заключения, а ние имаме нови доказателства.
— Срещу Уотъртън?
— Да. Брат ми замина на север, за да смаже Балиол. Шотландският крал се съпротивляваше дни наред, но ние имахме полза от това, защото един от правниците му, Огилви, казал на нашия шпионин в Стърлинг, че шотландците знаели за предателството на Уотъртън.
— Откъде са разбрали?
— От французите!
— Но те може да са го казали, за да прикрият истинския предател!
Ланкастър сви рамене.
— Защо да си правят труда — отсече той — да защитават човек, който няма нужда от защита. Както и да е — заключи графът, — очевидно някой е решил, че Огилви е направил нещо много лошо. Няколко часа след срещата му с нашия шпионин го открили с прерязано гърло.
Графът замълча, докато си наливаше чаша вино.
— Има още нещо — продължи Ланкастър. — Когато се върнахме от Франция, изпразнихме торбите и кесиите на писарите. Между принадлежностите на Уотъртън намерихме голям фрагмент от тайния печат на Филип. Което означава — заядливо добави Ланкастър, — че той трябва да е получил някакво тайно съобщение от френския крал. — Графът сви устни. — Разбира се, може някой да го е подхвърлил, но — той въздъхна — всички доказателства сочат към Уотъртън. — Графът вдигна пръст в знак, че няма да отговаря на повече въпроси. — Достатъчно — отсече той. — Ще отидеш при Уотъртън. Той вече е арестуван и е в Тауър. — Ланкастър злобно се усмихна. — А след това кралят нареди незабавно да се върнеш във Франция с пратениците на Филип и да се опиташ да откриеш нещо ново.
Корбет изпъшка при мисълта за това пътуване, но нямаше избор. Кимна колебливо на още усмихващия се граф, който стана, потупа го по рамото и се уви с широката си наметка.
— Френските пратеници ни очакват — каза той. — Добре е да се срещнем с тях.
Графът излезе от църквата и Корбет го последва до голямата зала за съвети. Ланкастър седна на трона в средата на подиума и направи знак на писаря да заеме мястото отдясно; останалите членове на съвета също седнаха и сред тържествен тръбен звук, французите влязоха, водени от Луи Еврьо, брата на Филип IV, блестящ в синята си хермелинова роба. На гърдите му се полюляваше медальон, украсен със скъпоценни камъни; рубини, перли и диаманти блестяха по пръстените, сложени над ръкавиците. Еврьо държеше главата си гордо вдигната, сякаш беше нещо уникално и безценно. Той седна на стола срещу Ланкастър, а свитата му се нареди край него, докато писарите от двете страни заеха местата си около една странична маса.