Ланкастър му беше дал подробни устни напътствия — какво да казва и да не казва, какво да предлага и да не предлага, кога да си тръгне и кога да остане. Корбет пренебрегваше повечето от тях. Разбираше, че идеята на графа беше да чака най-доброто предложение и да го приеме. На целия английски двор беше ясно, че Филип, който се готвеше за война с Фландрия, предизвикана от английски агенти, не би могъл да защити Гаскония, ако Едуард отведе армията си там.
Следователно, френският крал вероятно щеше да се съгласи да им върне провинцията, но при изгодни за него условия. През свободното си време Корбет беше проучил някои от меморандумите и документите, съставени от хитрите адвокати на Филип IV, особено тези на Пиер Дюбоа, който виждаше в лицето на френския крал новия Карл Велики в Европа. Дюбоа препоръчваше на Филип да разшири властта си чрез поредица от законни брачни съюзи. Изглежда френският крал беше съгласен с него, защото беше оженил тримата си сина за жени от семейства на могъщи френски благородници, с надеждата да анексира независимото херцогство Бургундия.
Докато пътуваха по море до Дувър, Корбет беше стигнал до заключението, че Филип ще предложи подобен договор и на Англия. Синът на английския крал беше 6–7 годишен и вече се носеха слухове, че Едуард му търси невеста измежду семействата на могъщите херцози от Ниските страни. От някой род, който би му станал съюзник срещу Филип.
Французинът щеше да използва това: съпругата му, Жана Наварска, наскоро беше родила принцеса на име Изабела. Корбет се чудеше дали Филип не възнамерява да им върне Гаскония при условие, че Едуард ожени наследника си за дъщеря му. Колкото повече мислеше, толкова по-възможен му се виждаше подобен план и той се надяваше, че ще преговаря достатъчно изкусно, за да не предизвика гнева на вечно сърдития си височайш господар.
Корбет имаше и други инструкции. Трябваше да продължи да издирва кой е предателят в съвета на Едуард. Той беше обмислил добре сведенията, с които разполагаше, и смяташе, че Ланкастър и кралят щяха да се съгласят със заключенията му. Макар че Уотъртън беше обвинен в съмнителни дейности, той не беше предателят, когото търсеха. Корбет непрекъснато мислеше за това, слушайки с половин ухо мърморенето на Ранулф по адрес на французите, липсата на храна и враждебното им отношение.
Мейв все още му липсваше, той я обичаше, но изпитваше и леко вълнение от настоящата си задача; предателят, който и да беше той, сигурно се чувстваше прекалено уверен в себе си. При предишните си разследвания Корбет беше установил, че точно в такъв момент виновникът най-лесно можеше да бъде разобличен и предаден на правосъдието. Когато пратениците напуснаха Булон и поеха по дългия път към Париж, Корбет почувства, че този миг вече наближава.
Пътуването мина доста приятно. Топлото лято и златното слънце бяха превърнали голата нормандска провинция в прекрасна гледка. Брястове, чинари и дъбове се издигаха величествено в лятната си премяна, овощните градини и житните нивя бяха узрели и готови за беритба. Изгледите за добра реколта и лека зима бяха смекчили обичайно враждебното отношение на селяните и необщителните собственици на имения и навсякъде, където нощуваха, пратениците бяха посрещнати гостоприемно. Разбира се, Корбет се опита да разговаря с французите, но усети, че недоверието на дьо Краон към него се отразява в очите и на останалите французи — когато заговореше, дори възрастният граф Луи Еврьо го гледаше бдително и с подозрение, почти с респект, като диво животно опитен ловец.
Осем дни след като напуснаха Булон, влязоха в Париж, който беше претъпкан с хора, защото беше времето на летните панаири. Улиците бяха пълни с просяци, калайджии, амбулантни търговци, мъже и жени от различни страни, търговци, дошли на юг от Рейн или Ниските страни с надеждата да продадат и купят стоки. Дори мястото за екзекуции Монфокон беше пусто, въпреки труповете, които висяха от импровизираните бесилки и нещастниците, заключени в стегите. Корбет и френските посланици прекосиха Сена, минаха през лабиринт от криволичещи улички, покрай катедралата „Нотр Дам“ и влязоха в Лувъра.
Корбет се сбогува с Еврьо и дьо Краон и след сдържаните им отговори един шамбелан го поведе, следван от Ранулф и Хърви, към покоите им — три малки тавански стаи на последния етаж на двореца. Писарят би се заклел, че над тях е само покривът. Ранулф замърмори недоволно и започна да го насъсква да се скара с шамбелана, но като размисли, Корбет се въздържа. Той беше английски пратеник, но не от знатно потекло и французите щяха да се зарадват, ако им дадеше възможност да го предизвикат. Те познаваха отлично протокола и дворцовия етикет и Корбет знаеше, че са му определили неприветливия, безвкусно обзаведен таван с надеждата, че ще го предизвикат да избухне.