Последваха членове на семейството на Филип — синове, братя и братовчеди, блестящо облечени в пурпурно и златно. Настъпи пауза, тишина, после тръбите отново изсвириха ясно и продължително и най-накрая Филип влезе, облечен в златисти одежди. Робата му беше обшита с най-фина агнешка вълна. Чифт златни шпори дрънчаха върху ездитните му ботуши от черна кожа, които нелепо контрастираха с официалното му облекло. Корбет се усмихна. Филип IV беше майстор на протокола и дворцовите церемонии, но дори тук не можеше да скрие колко обича лова. Навярно току-що се беше завърнал от някоя от ловните си хижи в Булонския лес или Венсанските гори.
Филип седна на трона си, семейството и свитата му също заеха местата си. Дьо Краон се появи изневиделица и покани Корбет и неговите придружители към столовете. Ранулф и Хърви седнаха, потиснати и смаяни от великолепните облекла и атмосферата на власт, която витаеше около тях. Корбет бавно зае мястото си, внимателно оправи робата си, без да бърза, преди да изпише на лицето си изражението на опитен дипломат, готов да приема съобщения от името на своя височайш господар.
Погледна към Филип, но лицето на краля беше безизразно като издялано от алабастър, макар Корбет с удоволствие да забеляза, че дьо Краон е раздразнен. Писари забързано се засуетиха край тях, развивайки рула пергаменти и Корбет още веднъж трябваше да изслуша делото за Гаскония — дълъг списък с оплаквания от французите, свързани с херцогството. Беше го чувал и преди и сега го пропускаше покрай ушите си и се съсредоточи едва когато чиновникът млъкна, за да започне нов пасаж. „Autem nunc Franciae Placet“ — „Но за краля на Франция би било удоволствие…“.
Корбет се постара да скрие вълнението си, когато чиновникът започна да чете предложението за мир на Филип. Френският крал беше готов да представи всичките си оплаквания на негово светейшество папа Бонифаций VIII. „А той изпълнява нарежданията на Филип“, помисли си Корбет. Французите щяха да върнат херцогството с надеждата, че Едуард ще се съгласи на брак между Уелския принц и Изабела и че някой ден Гаскония ще бъде управлявана от един от техните наследници. „Значи“, мислеше си Корбет, „се оказах прав“. Филип не можеше да окупира провинцията завинаги, но можеше да си я върне чрез обвързващ арбитраж, гарантиран от папата. По този начин щеше да ограничи дипломатическите ходове на Едуард и същевременно да подсигури единия си внук с английската корона, а другия — с управление над Гаскония.
Писарят млъкна. Корбет знаеше, че французите, включително Филип, го гледат и очакват отговора му. Вече беше решил — Ланкастър му беше дал такъв съвет: „Съгласявай се с всичко, което ще ни даде време. Щом завземем Гаскония, пак ще си помислим за условията на Филип.“
Корбет се изкашля.
— Placet — заяви той — Hic Regi Angliae placebit — това ще се хареса на английския крал.
Той почувства облекчението на французите. Филип почти се усмихна, а свитата му видимо се отпусна, докато дьо Краон явно злорадстваше. Корбет се размърда неспокойно: беше пропуснал едно — докато в съвета на Едуард имаше предател, французите винаги щяха да научават за всеки опит на краля да наруши или пренебрегне условията на арбитража.
Но така или иначе, вече беше късно: Филип стана, срещата беше приключила. Дьо Краон слезе от подиума и тръгна към англичаните, без да се опитва да скрие удоволствието си от предложеното споразумение. Той кимна благосклонно на Ранулф и Хърви, преди да се обърне към Корбет.
— Е, мосю, мислиш ли, че вашият крал ще приеме тези условия?
— Нямам причини да се съмнявам в това — отвърна Корбет колкото можеше по-небрежно.
Дьо Краон потри брадата си и се усмихна.
— Добре. Добре. — Канеше се да се отдалечи, когато внезапно, сякаш току-що се беше сетил, се обърна. — Негово величество кралят организира довечера тук пиршество и би искал — той се усмихна широко на Ранулф и Хърви — всички вие да бъдете негови гости. Довиждане дотогава.
И той си тръгна спокойно, сякаш всичките му проблеми бяха разрешени. Корбет го наблюдаваше, опитвайки се да сподави гнева, който караше сърцето му да бие силно, а гърлото му да се свива. Хърви изрази радостта си от благосклонната покана и се сви ужасен, когато забеляза яростта в очите на Корбет.
Когато тримата се върнаха в двореца същата вечер, писарят се беше успокоил. Беше приел предложението на Филип от името на Едуард, но английският крал щеше да бъде в неизгодно положение, ако шпионинът останеше на свобода. Корбет вече знаеше, че Уотъртън не е предателят и се надяваше, че опиянени от самодоволство, французите ще сгрешат и по някакъв начин ще му подскажат кого от съвета са купили.