Едуард прие това с небрежно махване с ръка. Корбет замълча за миг.
— Знам кой е предателят — съобщи той.
Едуард скочи от стола си като попарен, а по лицето на Ланкастър се изписа пълно удивление.
— Кой е той, Корбет? — тихо попита кралят. — Кой е този долен мръсник?
— Аз знам — отвърна хладно писарят, — но не мога да ти кажа името му. Трябва да ми дадеш време, твое величество. Трябва ми доказателство и знам къде да го потърся.
Кралят се изправи и бавно се приближи до Корбет.
— Обещавам ти, Хю — каза той, — че ако разкриеш този човек, можеш да поискаш всичко, което е в кралството ми, и то ще бъде твое. Имаш една седмица.
Корбет се поклони и напусна стаята. Когато вратата зад него се затвори, той се облегна на студените тухли, опитвайки се да овладее треперещото си тяло и надявайки се, че ще успее да изпълни обещанието, дадено на краля.
На следващия ден писарят се върна в двореца Уестминстър. След намесата на Ланкастър Уотъртън беше освободен от Тауър, изкъпан, преоблечен и нахранен, но го държаха далеч от чужди очи и стаята му беше строго охранявана. Корбет го посети и смекчи враждебността му, когато му обясни, че той е причината за освобождението му. После го разпита внимателно за срещите на съвета, за процедурите, кой е присъствал и какво е ставало след това. Това му отне известно време, защото като всеки добър писар Уотъртън се опитваше да пропусне подробностите, но Корбет знаеше, че именно те ще му дадат нужното доказателство, за да арестува предателя.
След множество разпити, проучвания и дори разгорещен спор, Корбет затвърди подозренията, които бяха го обзели във Франция и помоли главния писар на канцеларията за копия от всички писма и архиви, изпратени дотам — както до кралския двор, така и до заложниците. През следващите няколко дни той внимателно ги проучи, като излизаше от стаята само за да хапне, пийне или да се облекчи. Отне му доста време, но накрая доказателството беше налице и той веднага поиска аудиенция от краля.
По молба на Корбет Едуард се съгласи да се срещнат в една от розовите градини зад двореца Уестминстър — малко пространство, обградено от всички страни със стени. Писарят обичаше да идва тук, където розите цъфтяха в лехите си, разделени от малки ивици билки, които ухаеха прекрасно, но този път кралят от пръв поглед разбра, че не му е до това, само че беше твърде лукав, за да го покаже. Корбет беше небръснат, очите му бяха зачервени от безсъние, дрехите — в петна от бързото хранене и липсата на време да се изкъпе и дори преоблече. Едуард му направи знак да седне и приседна до него, все едно двамата бяха стари приятели, а не крал и верен служител. Писарят го помоли да мълчи, докато изброи всички доказателства, които беше събрал и Едуард го послуша — с наведена глава и скръстени ръце той слушаше като свещеник изповед на човек, който не се е причестявал години наред.
Корбет говореше тихо, но безпощадно — описа какво се беше случило с армията на Едуард в Гаскония и последиците от това. Загубата на английските шпиони в Париж, унищожението на „Свети Кристофър“, собствените си приключения там, подозренията си и защо беше решил, че точно този човек е предателят. Представи доказателствата си — няколко парчета пергамент, изписани със заключенията му, които Едуард внимателно прочете. Когато най-накрая Корбет свърши, кралят беше обхванал главата си с ръце и не можеше да повярва.
Корбет го наблюдаваше притеснен. Едуард беше странен човек. От една страна той беше суров и безмилостен и би наредил без колебание да изколят мъжете, жените и дори децата от град, който му е оказал съпротива. От друга — приличаше на дете: ако вярваше на някого, очакваше да отвърнат на доверието му и не можеше да разбере защо хората престъпват думата си. Човекът, когото Корбет беше назовал, не само бе нарушил клетвата си за вярност като васал, но бе предал приятелството и доверието му.
Кралят зададе само един въпрос:
— Сигурен ли си, Корбет? Писарят му отвърна също с въпрос.
— Вярваш ли ми, твое величество? Кралят кимна.
— Да — тихо каза той. — Несъмнено той е предателят. Всеки съд би приел доказателствата ти и би го пратил веднага на бесилката. Щом трябва да става — в гласа му прозвуча сурова нотка, — по-добре да стане бързо.
Едуард извика и един прислужник се появи на малката вратичка, която водеше към двореца. Той се приближи до краля, който прошепна някакви заповеди в ухото му. Те очевидно го стреснаха, затова кралят ги повтори още веднъж. Прислужникът кимна и бързо се отдалечи.