Селата представляваха групи от къщи, всяка с малки градинки, заобиколена от жив плет и плитка канавка, но Корбет беше изумен от броя на градчетата — някои стари, но други създадени само преди няколко десетки години. Всички бяха обградени със стени, къщите бяха скупчени около абатство, катедрала или църква. Понякога англичаните преспиваха в някой от тях като Ноайон и Бове, където имаше манастир или достатъчно голям хан. В други случаи ги подслоняваха в кралски или благороднически имения. Френските рицари показваха заповедите си, които задължаваха злочестия собственик или иконом да нахрани пратениците и придружителите им. Въпреки това гостоприемство френският ескорт странеше от Корбет и спътниците му и се отнасяше с тях мрачно и с пренебрежение. Това не беше изненадващо — между двете държави съществуваше временно примирие и по всичко личеше, че скоро между тях ще избухне война.
Писарят скоро се умори от безкрайните ежедневни задължения и проблеми при пътуването, макар че хора като Бласкет си изкарваха прехраната от тях. От дребнавостта, бърборенето, клюките кой къде седнал и кой колко бил богат, кой се зарадвал от възможността да стане пратеник във Франция. Корбет знаеше, че много от колегите му биха се вкопчили в подобна възможност, без да мислят за натъртването и раните от постоянната езда, за пълните с плъхове ханове, гранясалото месо и вкиснало вино, което разстройваше стомасите им и превръщаше пътуването в кошмар. И компанията на благородниците не беше по-приятна — Ланкастър беше стиснат, кисел и необщителен; граф Ричмънд страдаше от мания за величие и бързаше да забрави последния си военен поход в Гаскония, който го беше превърнал в посмешище на английския двор. Писарят Уотъртън изглеждаше приятен човек, но странеше от останалите, освен ако ставаше въпрос за жени, защото можеше да съперничи на Ранулф по завоевания. Нощем Корбет често дочуваше шум от гуляи, смях и любовни стонове.
Същевременно, под повърхността на това досадно пътуване, се долавяше недоверие и напрежение. Когато напуснаха Булон, Корбет вече нямаше чувство, че ги следят, но за сметка на това усети взаимното недоверие между водачите на английското пратеничество. Крал Едуард му беше казал, че Ланкастър, Ричмънд, Уотъртън и младият, необщителен Хенри Ийстри, монах от Кентърбъри и помощник на архиепископ Уинчълси, са били посветени в тайната мисия на съвета, но че всеки от тях може да е предателят, който донася сведения на французите и е виновен за смъртта на английските шпиони.
Корбет незабелязано наблюдаваше Ийстри, Уотъртън и двамата графове, но те не правеха нищо необичайно и се отнасяха към французите със същата преднамерена хладина като останалите. Никой от тях не общуваше повече от необходимото с ескорта, нито беше направил опит, дори тайно, да се свърже с някой френски сановник в градовете, през които минаваха.
Бяха им нужни две седмици, за да стигнат до околностите на Париж след най-скучното и протяжно пътуване в живота на Корбет. Писарят се чувстваше потиснат от еднообразното ежедневие, но когато погледна назад, осъзна, че това е идеалното място за засада. Намираха се на широкия изровен път, заобиколен от гъсти горички, който водеше от Бове до Париж, когато ги атакуваха: нападателите, облечени в черно, с червени маски изскочиха измежду дърветата и се нахвърлиха върху групата англичани. В същия момент френският ескорт се обърна, водачите извадиха мечовете си и изкрещяха някакви заповеди.
Стиснал дългата си кама, Корбет мушкаше яростно, въртейки коня си, уплашен, че някой от нападателите ще го издебне в гръб. Намираше се в центъра на битката и макар и уплашен до смърт от конниците, които нападаха около него, се чудеше защо бяха избрали точно тази част от колоната, а не началото, където яздеха Ланкастър и Ричмънд или края, където можеха да плячкосат каруците с багажа. В този миг срещу него изникна фигура с развято наметало и очи, които блестяха злобно през дупките на маската. В ръката си държеше боздуган, готов да нанесе смъртоносен удар. Корбет се прилепи за шията на коня и замахна с камата към незащитения корем на противника си, но под наметалото той носеше броня. Писарят почувства как острието се удари така яростно в нея, че ръката му изтръпна от болка. Въпреки всичко ударът му накара нападателя да изпусне оръжието си и да се хване за корема.