— Добре тогава — каза Хенри. — Ще отида да споделя съдбата на войниците на моя крал, пък била тя добра или лоша.
— Забравяш, че ще се биеш с въже около врата. Не, не. Обещал съм на един човек, когото не бива да разочаровам, че ще те заведа невредим. И освен ако не си забравил това, което вече направих, това, което рискувах за теб, ще ме последваш до Харлем.
Младежът се видя принуден да се подчини на тази молба и продължиха към града. Не след дълго достигнаха бреговете на Хъдзън. След като повървяха малко по брега, намериха лодка — явно стара позната, с която достигнаха до южния бряг. Едва там Бърч обяви, че са в безопасност, защото кралската армия държи континенталната на разстояние и отрядите на последната не са достатъчно силни за да се осмелят да нападнат зад реката.
През време на цялото бягство търговецът бе показал хладнокръвие и присъствие на духа, които сякаш нищо не можеше да смути. Уменията му изглеждаха повече от съвършени, а слабостите на природата му бяха неприсъщи. Хенри го бе следвал като малко дете, водено с ремъци, и сега бе възнаграден. Когато чу, че повече няма никакво съмнение в избавлението им и че няма никакви причини за безпокойство, в гърдите му се разля удоволствие. Едно трудно изкачване ги доведе до платото от тази страна на реката. След като се отделиха малко от пътя, подслонени в един гъсталак от кедри, Харви се хвърли на земята и обяви, че е дошъл часът за почивка и хапване. Денят вече бе дошъл и предметите в далечината се виждаха ясно. Отдолу бе Хъдзън, простиращ се на юг по права линия докъдето поглед стига. На север планинските масиви издигаха високите си чела над мъглите плъзнали над водата, и реката можеше да се проследи до пазвите на тези конусовидни възвишения, пръснати в безредието, което сякаш бе резултат от някакъв гигантски, но безплоден опит да се спре течението й. Като излизаше от тези хаотични купчини, реката, сякаш радостна от отърваването си, се разливаше нашироко и няколко плодородни, ниски ивици земя навлизаха навътре в широкото корито. На срещуположния, западния бряг, бяха скалите на Джърси, спечелили си името „Палисадите“. Зъберите им се издигаха на много десетки метри, сякаш за да защитят плодородните земи зад тях от набезите на реката-завоевател, но презряла такъв враг, тя гордо течеше в подножието им и продължаваше неизменния си път към морето. Един лъч на изгряващото слънце се втурна към леката мъгла над водата и изведнъж цялата природа оживя — всяка минута нещата се променяха и приемаха нови форми, очертаваха се нови силуети.
При ежедневното вдигане на тази голяма природна завеса в днешно време се виждат десетки бели платна на кораби, които подсказват близостта на мегаполиса на една голяма и процъфтяваща държава. Пред Харви и капитан Уортън обаче се показаха само високите мачти на един боен кораб, който бе на няколко мили надолу по течението. Преди мъглата да се разнесе, още преди да се появи самият кораб, на една от мачтите те забелязаха флаг, който се поклащаше на полъха на нощния въздух, който все още трептеше над реката. След това се появи черният корпус, рейте, разперени широко встрани, плетеницата от въжета.
— Ето, капитан Уортън — каза Харви. — Ето това е безопасно място за теб. Ръцете на Америка няма да те достигнат на този кораб. Той е изпратен да прикрива обирджиите и да оказва помощ на войските. Редовните офицери предпочитат да могат да чуват оръдейните изстрели на корабите си.
Без да отговаря на сарказма на търговеца, или може би без да го забележи, капитан Уортън с радост се съгласи с предложението и те решиха, че след като починат и закусят, той трябва да потърси начин да се качи на борда.
Докато съсредоточено се занимаваха с неотменимото задължение да се нахранят, нашите герои бяха стреснати от далечна стрелба. Първоначално се чуха откъслечни изстрели, после дълги и хаотични престрелки с мускети и накрая тежки и бързо следващи един след друг залпове.
— Пророчеството ти се сбъдна — каза британският офицер като скочи на крака. — Сраженията започнаха. Бих дал шестмесечната си заплата да можех да видя атаката.
— Хъм — отговори спътникът му без да прекъсва заниманието си — По-добре е да гледаш от разстояние. Не мога да кажа, че този бекон, ако и да е студен, не е повече по вкуса ми, отколкото горещият огън на континенталната армия.
— Залповете са твърде тежки за такива малки сили. Но иначе огънят е непостоянен.
— Безразборната стрелба е от пехотата на Кънектикът — каза Харви и вдиша глава за да се ослуша. — Хубаво трещят, а и знаят как да се целят. Залповете са на редовните, те стрелят по команда, както знаеш… докато могат.