Както и все още не мога да кажа дали „Колинс Транс-Сайбириън Фар енд Файн Карпет Къмпани“ беше истинска търговска къща, или просто прикриваше събирането на разузнавателни данни. Когато впоследствие се опитах да разбера истината, се натъкнах на сляпа стена. Забелязал бях единствено че преди всяко пътуване до мострен панаир, било то в Киев, Перм или Иркутск, чичо Маркъс непрекъснато трепереше, а след връщането си се отдаваше на запой. И че в дните, предшестващи мострения панаир, обезателно наминаваше възпитан англичанин на име Джак, който флиртуваше със секретарките, надникваше в сортировъчната зала, провикваше се „Здравей, Питър, как си, момчето ми?“ — никога Пиер, — след което извеждаше Маркъс някъде на обилен обяд. И че след обяда Маркъс се заключваше в своя офис.
Джак се представяше за посредник в търговията с фини самурени кожи, но впоследствие ми стана ясно, че в действителност е търгувал с разузнавателни данни, понеже след като Маркъс обяви, че имал възбрана от лекаря си да посещава панаири, Джак покани мен, а не него, на следващия обяд, заведе ме в клуба „Травълърс“ на „Пел Мел“ и ме разпита дали не ми липсвал легионът, имам ли сериозна приятелка, по какви причини съм напуснал частното училище, след като съм бил капитан на отбора по бокс, и дали ме е привличала някога идеята да направя нещо полезно за родината ми, като под това имаше предвид Англия, понеже, ако съм съжалявал, че възрастта ми е попречила да се включа във войната, сега ми се отваряла невероятната възможност да наваксам. За баща ми спомена само веднъж, докато се хранехме, но съвсем мимоходом, стремейки се, изглежда, да създаде у мен впечатлението, че едва ли не съвсем е забравил за него.
— А, и по повод на твоя многоуважаван покоен татко. Ще ти кажа нещо съвсем неофициално, а ти не си ме чувал изобщо да го споменавам. Съгласен ли си?
— Да.
— Голям храбрец беше и дяволски полезни неща стори за родината. И за двете си родини. Разбрахме ли се?
— Щом казвате.
— Лека му пръст, в такъв случай.
Лека да му е, съгласихме се и вдигнахме безмълвен тост.
В елегантен провинциален дом в Хемпшър заедно с колегата си Санди и ефикасната девойка на име Емили, в която моментално се влюбих, Джак ми проведе кратък курс 1) по прибиране на материали от тайник в центъра на Киев — ставаше всъщност дума за разхлабила се буца хоросан в зидарията на стара будка за цигари, реплика от която бяха създали в оранжерията, и 2) по разчитане на сигнала, че мога да пристъпя към изваждането на материала — привързано към металния парапет опърпано парче зелена лента. Научи ме и как след това да дам знак, че съм опразнил тайника, като изхвърля празен пакет от руски цигари в кошчето за боклук до навеса на автобусната спирка.
— Между другото, Питър, поискай руска виза с френския си паспорт, а не с британския му вариант — подметна той небрежно и ми напомни, че фирмата на чичо Маркъс имала филиал в Париж. — И да не си посмял да пипнеш Емили, между впрочем — добави, да не би да имах по-други намерения, каквито в действителност бяха налице.
Така се стигна до първата ми мисия, първата задача, поставена ми от учреждението, добило впоследствие известност под името Цирка, и първата ми представа за себе си като таен воин по образа и подобието на покойния ми баща. Вече не съм в състояние да изброя останалите мисии, които изпълних през следващите две-три години: най-малкото половин дузина — до Ленинград, Гданск и София, след това Лайпциг и Дрезден, — до една рутинни, поне що се отнасяше до мен, ако не се смяташе предхождащото всяка мисия напомпване и последващото я душевно разтоварване.