И ето че сега се явявам да си го поискам обратно.
— Та как е мистър Смайли? — пита ме, снишил глас от уважение или в преувеличена проява на тайнственост. — Чули ли сте се изобщо с него, мистър Г?
Не сме. А Бърни? Уви, и Бърни не е, така че се задоволяваме с леката шега, че той, Джордж, си е такъв — има навика да изчезва за дълго, без да се обади.
Вътрешно обаче не ми е никак до смях. Възможно ли е Джордж да не е вече между живите? И Бъни да знае, но да не иска да ми го каже? Но дори Джордж не е способен да умре тайно. Ами Ан, вечно неблаговерната му съпруга? Преди време бях дочул, че след като се наситила на многобройните си авантюри, тя се била захванала с някакво нашумяло благотворително дружество. Но кой можеше да каже дали тази й връзка е траяла по-дълго в сравнение с предишните?
Възвърнал си френския паспорт, минах по Тотнъм Корт Роуд и вложих средства в два мобилни телефона за еднократна употреба с по десет лири депозит за разговори във всеки от тях. И покрай явилото ми се в последния момент внезапно хрумване се сдобих и с онази бутилка скоч, която не се сетих да си купя още на аерогарата в Рен и която вероятно обяснява защо, слава богу, нямам никакъв спомен от последвалата нощ.
На другата сутрин станах призори, вървях под ръмящия дъжд в продължение на час и хапнах злополучно в попътна закусвалня. И чак тогава, с чувство на примирение с оттенъци на недоверие, събрах смелостта да спра черно такси и да дам на водача адреса, на който в продължение на две години бях преживял повече щастие, стрес и човешки страдания, отколкото на всяко друго място през живота ми.
Запомнил бях Дизраели Стрийт 13, тоест Оборите, като занемарена, неремонтирана последна къща в редица от долепени жилищни сгради в малка пряка в квартала Блумсбъри. И за най-голямо свое учудване я заварвам в абсолютно същия вид: непроменена, непокайваща се, неспестяваща укорите към своите лъснати и издокарани съседки. Часът, според уговорката, е девет сутринта, но на стъпалото пред входа стои слаба жена по джинси, маратонки и кожено яке и чете някому конско по мобилния си телефон. В мига, в който решавам да направя още една обиколка на района, осъзнавам, че пред мен е „Лора, която е история“, но в съвременни одежди.
— Добре ли спа, Пийт?
— Като ангелче.
— Кое копче да натисна, без опасността да хвана гангрена?
— Пробвай на „Етика“.
„Етика“ го беше измислил навремето лично Смайли като възможно най-непривлекателния надпис върху входен звънец. Предната врата се отваря и в полумрака се появява призракът на Мили Макрейг с някогашната гарвановочерна коса, побеляла колкото моята, атлетичното й тяло разкривено от старостта, но и със същото фанатично излъчване на насълзените сини очи, докато ми позволява по една въздушна целувка за всяка от измършавелите й келтски бузи.
Лора минава безцеремонно покрай двама ни. Двете жени застават наежени една срещу друга в преддверието като боксьори преди първия гонг, а от бурните спомени и угризения, които нахлуват в душата ми, ми се приисква единствено да се измъкна пак навън, да затворя подире си вратата и да се престоря, че никога не съм пристъпвал там. Онова, което успявам да видя, би надминало мечтите и на най-настойчивия археолог: старателно запазена гробница с непокътнати печати, посветена на операцията „Уиндфол“, и всичките й пасажери, в комплект с целия оригинален реквизит, като се почне от висящия на закачалката мой екип на доставчик на пици и се стигне до дамското туристическо колело на Мили Макрейг, старомодно дори в онези времена, с плетена кошница, кръгъл звънец и чанта „Рексин“ на рамката, паркирано върху специалната стойка в коридора.
— Имате ли изобщо желание да разглеждате? — обръща се Мили към Лора с безразличие, каквото би проявила към някой случаен купувач.
— Има заден вход — казва Лора на Мили и вади архитектурен план на сградата.
Боже мили, с това пък откъде се е сдобила?
Застанали сме пред остъклената кухненска врата. Под нас е градинката с размер на носна кърпа, а посред нея — зеленчуковата леха на Мили. Първи я прекопахме двамата с Мендел. Въжето на простора е празно, но пък и Мили беше предупредена, че идваме. Някогашната къщичка за птици. Двамата с Мендел я сковахме по късна доба от парчета ненужни летви. Под леко подпийналото мое ръководство Мендел я доукраси с табелчица, на която с поялник изписа „Всяка птичка е добре дошла“. И досега стоеше горда и изправена, каквато си беше и на онзи рожден ден, в чиято чест я построихме. Между отделните участъци със зеленчуци се вие покрита с камъчета пътека и води чак до портичката за целувки за сбогом, която на свой ред отвежда до частния паркинг, а той — до страничната уличка. Джордж просто не можеше да си представи конспиративна квартира без заден вход.