— И каква съдба я сполетя?
— Изчезна от екраните ни, за съжаление.
— По ваше време е нямало екрани.
— Предположихме, че й е омръзнало. Нормално явление сред агентите. Прекъсват всякаква връзка и изчезват.
— Истинското й име е било Гамп, права ли съм? Дорис Гамп.
Не, твърдо не изпитвам усещането, че ми се повдига. Стомахът ми е съвсем наред.
— Възможно е да е било Гамп. Като се замисля, май си права. Но знанията ти ме изненадват.
— Благодарение може би на факта, че не си отмъкнал достатъчно досиета. Голяма загуба ли се явяваше?
— Кое?
— Решението й да се откаже?
— Не си спомням да е обявявала някога подобно решение. Просто престана да действа. Но да, в по-общ план наистина може да се каже, че претърпяхме определена загуба. Тюлип беше важен източник. Значителен. Да.
Много ли съм се разприказвал? Малко ли? Прекалено лековат ли е тонът ми? Виждам я, че размишлява точно върху тези неща. Прекалено дълго.
— Останал бях с впечатлението, че се интересувате конкретно от „Уиндфол“ — напомням й.
— А, не само от „Уиндфол“. Всичко ни интересува. „Уиндфол“ е само поводът. Какво стана с Мили?
Коя Мили? А, Мили. Не Тюлип. Мили.
— Кога? — задавам глупав въпрос.
— Сега, имам предвид. Къде изчезна тази жена?
— Вероятно се е качила горе, у дома си.
— Свирни й да дойде, ако обичаш. Тя не може да ме търпи.
Но в мига, в който отварям вратата, установявам, че Мили чака отвън с връзката ключове. Лора я подминава бойко и се запътва по коридора с чертежа в ръка. Аз гледам да поизостана.
— Къде е Джордж? — питам под сурдинка Мили.
Но тя само завърта глава. „Не знам“? Или „Не питай“?
— Ключовете, Мили.
Мили отваря послушно двойната врата към библиотеката. Лора прави крачка напред, после две назад в комедиен стил и издава задължителния вик „Мамка му!“ с пронизителност способна да събуди и мъртъвците в Британския музей. Приближава се с невярващ поглед към натъпканите с овехтели книги лавици, издигащи се от пода до тавана. Протяга плахо ръка към първата избрана книга — том XVIII от непълен комплект на 30-томната „Енциклопедия Британика“, издание от 1878 г. Отваря го, преглежда с невярващ поглед няколко случайно попаднали й страници и го захвърля върху малката масичка, след което насочва вниманието си върху „Пътешествия сред арабите и по-далеч“, издание 1908 г., също част от непълна поредица, предлагана — не знам защо точно това съм запомнил — за пет шилинга и шест пенса на том, но закупена цялата за една лира след голям пазарлък между Мендел и антикваря. И ми задава следващия си въпрос:
— Би ли споделил кой чете всички тези боклуци? Или, по-точно казано, кой ги четеше?
— Всеки с разрешен достъп до „Уиндфол“ и в действителност нуждаещ се да ги чете.
— А това ще рече?
— Ще рече — отвръщам с всичкото ми налично достойнство, — че Смайли беше стигнал до заключението, че при липса на въоръжена крепост на брега на Темза, естественото прикритие върши много по-добра работа от физическата охрана. Или, казано другояче, нито един местен взломаджия не би устоял при вида на решетки по прозорците и огнеупорна каса, но още не се е родил крадецът, който си мечтае да задигне цял вагон книги…
— Добре, вместо да говориш, ми покажи откраднатото. Поне онази му част, която се е съхранявала тук.
Поставям библиотекарска стълба пред изпълнено с изсъхналите цветя на Мили огнище и измъквам от най-горната лавица „Френология: ръководство за лаици“ от Хенри Дж. Рамкен, магистър по хуманитарни науки — Кеймбридж, и от изрязаната в нея кухина вадя бежова папка. Подавам я, Лора я поема отдолу, връщам д-р Рамкен на полицата и се спускам на здрава земя, където я заварвам приседнала върху страничната облегалка на библиотечен стол, зачела се в новопридобитата плячка; а Мили пак я няма никаква.
— Това, дето ми го даде, е за някой си Пол — хвърля ми обвиняващ поглед Лора. — Как го наричат тоя Пол, когато си е у дома?
Този път не успявам да овладея докрай тона на своя отговор:
— Няма как да си е у дома, Лора. Той загина. Паул, както се произнася името на немски, беше един от няколкото псевдонима на Алек Лиймас за пред берлинските му агенти. — И едва сега го докарвам по-небрежно: — Той редовно ги сменяше. Не се доверяваше особено на света. Или, по-точно казано, не изпитваше особено доверие към Междуведомствената.
Любопитството й е разпалено, но се мъчи да го прикрие от мен.
— Значи, тук са всички досиета, а? Целият вагон. Всичко, което си измъкнал, е скрито тук, в книгите? Така ли?
С безкрайно удоволствие я просвещавам: