— Ти как се казваш? — пита ме.
— Жан-Франсоа. А ти?
— Густав. Жан-Франсоа чий?
— Гаме.
— А на колко си години?
— На сто двайсет и осем. А ти?
— На пет. И откъде си, другарю?
— От Мец. Град във Франция. А ти?
— От Берлин. Ге де ре. Да ти изпея ли една песничка?
— Давай да я чуем.
Густав застава мирно сред пяната на вълните, изпъчва гръд и запява песен от детската градина в прослава на славните съветски воини, пролели кръвта си за свободата на социалистическа Германия. В това време спрялата се зад гърба му майка развързва преспокойно колана на хавлията, приковава ме с поглед и ми демонстрира голото си тяло в пълната му прелест, след което бавно завързва колана и се присъединява към бурните аплодисменти, с които възнаграждавам изпълнението на синчето й; с майчинска гордост наблюдава как се ръкувам с Густав, правя уставна крачка назад и с вдигнат юмрук отвръщам на комунистическия му поздрав.
Премълчавам и за разкошното голо тяло на Тюлип, но не преставам да си задавам въпроса, който прогаря съзнанието ми още отпреди началото на забавната история, която им разправям: а вие, да ви вземат дяволите, откъде знаете, че Тюлип е знаела името ми?
7
Не мога да си обясня що за скитническа мания ме обзе след ранния завършък на това изпитание, но щом излязох от мрачните Обори и се потопих в следобедното гъмжило на Блумсбъри, нещо ме тласна неусетно в югозападна посока, към Челси. Сигурно е било чувството, че са ме унизили. Плюс несъмнено и безсилието, и почудата. И възмущението от начина, по който изравяха неща от миналото и ми ги запокитваха в лицето. Да не забравяме и определеното усещане за вина, срам и напрегнатост. И всичко това събрано в един общ готов да избухне експлозив от болка и неразбиране, насочен към Джордж Смайли, който продължаваше да е неоткриваем.
Или се заблуждавах? Възможно ли беше и Бъни да ме лъже така, както го лъжех аз, и Джордж да не беше толкова неоткриваем, колкото ми разправяше Бъни? Дали не са го спипали преди мен и не са го изстискали докрай, ако това изобщо е по силите им? Дори ако приемех, че отговорът е известен на Мили Макрейг — а подозирах, че е, — тя също беше принудена да мълчи по силата на нейното си тълкувание на закона за държавната тайна, което забраняваше споменаването на Джордж Смайли — жив или мъртъв.
С приближаването ми до Байоутър Стрийт — някогашната задънена улица за не съвсем преуспелите, а днес поредното гето за лондонски милионери — отблъсквам с все сила заливащата ме носталгична вълнà и си налагам да не запомням задължително, както навремето, номерата на паркиралите коли и дали в тях седи някой, нито да оглеждам небрежно вратите и прозорците на отсрещните здания. Кога за последно идвах тук? Последният ми спомен е от онази нощ, в която се справих с хитринката на Джордж да пъха дървен клин под горната рамка на входната врата и го издебнах от засада, преди да го отведа в разпрострелия се нашироко червен замък на Оливър Лейкон в Аскот — първият етап от мъчителното му пътешествие, отвело го до многообичания му стар приятел Бил Хейдън — архипредателя и любовника на жена му.
В този късен, ленив есенен следобед обаче домът на Байоутър Стрийт номер 9 не знае нищо и не е видял нито едно от изброените неща. Плътните завеси са спуснати, градинката отпред е буренясала, а обитателите отсъстват — запилели се някъде по този или онзи свят. Качвам четирите стъпала до входа, натискам копчето, но не чувам нито познатия звън, нито нечии леки или тежки стъпки. Няма го Джордж да примигва от удоволствие, докато си бърше очилата с опакото на вратовръзката „А, ти ли си, Питър, като те гледам май имаш нужда да пийнеш нещо. Влизай“. Няма я Ан, забързана и полугримирана „Тъкмо се канех да излизам, Питър, дарлинг — мляс, мляс, — но ти заповядай. Джордж, горкият, ще ти прави компания, докато оправяте света“.
Връщам се със строева крачка на Кингс Роуд, вземам такси до Мерилибоун Хай Стрийт и слизам срещу книжарницата „Донт“ — навремето „Франсис Едуардс и сие“, — където Смайли прекарал щастливо през младините си безброй обедни почивки. Гмурвам се в лабиринта от павирани улички и двуетажни къщи, където навремето се помещаваше отделеното от Централата управление на „Тайни операции“, наричано от всички просто Мерилибоун.