За разлика от Оборите, което никога не е било нещо повече от конспиративна квартира, посветена само на една операция, Мерилибоун с трите главни входа си беше истинска тайна служба, с всичките му там водещи офицери, шифри, шифровчици, куриери и собствена сива армия от „нещатни“, които не се познаваха помежду си, бяха най-различни по произход и само чакаха да чуят зова на тръбата, за да зарежат всичко и да се втурнат да се борят в името на каузата.
Какви са, значи, шансовете „Тайните“ да са все още тъдява? Обзелата ме мания за скитане ми нашепва, че няма начин да не са. Дали пък Джордж Смайли и до днес не се спотайва зад плътните завеси? Под диктовката на скитническата мания вероятно съм убедил себе си, че е вътре. От деветте звънеца навремето работеше само един. И само просветените знаеха кой от всички. Натискам го. Никакъв отговор. Натискам и другите два бутона до същата врата. Премествам се на следващата и натискам и трите едновременно. Посреща ме истеричен женски глас:
— Не е вкъщи тая кучка, Дани! Запиля се нанякъде с Уоли и с малкия. И ако още веднъж позвъниш, ще извикам ченгетата, кълна ти се.
От това предупреждение изтрезнявам. И докато се усетя, съм се усамотил в някакво кафене на Девоншър Стрийт и пия ободряващ сок от бъз в компанията на костюмирани лекари, които са допрели глави и разговарят под сурдинка. Изчаквам да ми се успокои дишането. Мозъкът ми се прояснява. Откакто моята Катрин ми го съобщи, при цялата заобикаляща ме лудница не мога да се отърся от видението как Кристоф — злоумишленият, престъпен и коварен син на Алек — я разпитва на прага на бретонския ми дом. До онази сутрин никога не ми се беше случвало да доловя нотки на страх в гласа й. Не страх за самата нея, а страх на мен нещо да не ми се случи. Неприятен човек, Пиер… farouche… едър като боксьор… интересуваше се в Лондон в хотел ли си отседнал… На какъв адрес.
Казвам „моята Катрин“, понеже, откакто се спомина баща й, се явявам нещо като неин настойник, независимо какви глупави намеци можете да чуете от устата на Бъни. Отгледал съм я от пеленаче. Беше свидетел как многобройните ми жени идваха, после си отиваха, докато накрая не ми остана нито една. Дори когато реши да стане селската развратница, напук на по-красивата си сестра, и започна да преспива с всеки срещнат хаймана, аз отказвах да обърна внимание на високопарните клейма, които й лепеше селският свещеник — вероятно понеже и той й беше хвърлил мерака. Не умея да общувам с деца, но посрещнах раждането на Изабел с не по-малка радост от Катринината. По никакъв повод не съм й го споменавал. Нито пък тя ми е споменавала кой е бащата на детето. Бях единственият в селото, който не се вълнуваше от този въпрос. Стига да иска, някой ден ще наследи имението ми, Изабел ще подтичва покрай нея и Катрин ще си намери някой по-млад мъж, чийто поглед малката Изабел няма да отбягва.
А били ли сме любовници с нея през всичките тези години? Май с течение на времето станахме. Връзката ни се осъществи с посредничеството на Изабел, която през една лятна нощ прешляпа със завивките си през двора и без дори за миг да ме погледне, се настани току под стълбищния прозорец на площадката пред спалнята ми. Леглото ми е широко; гостната стая беше тъмна и студена; майката и детето не можеха да се разделят. Останал ми е споменът, че в продължение на сума ти седмици двамата с Катрин спахме най-невинно един до друг, преди да се завъртим един към друг. Допускам все пак, че може и да не сме изчакали толкова дълго, колкото ми се ще да е било.
В едно обаче бях убеден: нямаше никак да се затрудня да разпозная моя преследвач. Докато разчиствах след смъртта на Алек мизерната му ергенска квартира в Холоуей, попаднах случайно на албумче джобен формат с притиснат под целофанената му обвивка изсушен еделвайс. Насмалко да го изхвърля, но изведнъж си дадох сметка, че държа в ръката си биографията на Кристоф, увековечена в снимки от бебешкото му кошче до матурата. Предположих, че надписите с бяло мастило на немски под всяка снимка са били добавени от майка му. Най-силно ме впечатли обаче как безизразната физиономия, която помнех от футболния мач в Дюселдорф, го е съпътствала неизменно чак до мига, в който облеченият в официален костюм широкоплещест намръщен двойник на Алек е стиснал навития на руло пергамент така, сякаш се кани да ти го набие в лицето.
А какво междувременно може да е научил Кристоф за мен? Че съм в Лондон, на погребение на мой приятел. Че съм добър самарянин. Че нямам установен адрес, а и не скиторя по клубовете. Дори изследовател с прехвалените способности на Кристоф не би попаднал на името ми в списъците с членовете на „Травълърс“ или на „Нашънъл Либерълс Клъб“. Нито в някое досие на Щази или където и да било другаде. Последният ми известен адрес в Обединеното кралство е в двустайния апартамент в Актън, който обитавах под името Питърсън. Когато уведомих хазяина, че ще напускам, не упоменах предстоящ адрес. Така че от Бретан накъде ли може да се е отправил да ме търси упоритият, невъзпитан и престъпен Кристоф, силният като боксьор син на Алек? Кое е единственото, задължителното място, където, ако наистина му проработи късметът, би имал все пак някакви, макар и изключително слаби шансове да попадне на следите ми?