Отговорът — поне единственият разумен отговор, който ми идваше наум, гласеше: в новата „Лубянка-на-Темза“, в която сега се помещава някогашната ми Служба; не в стария, труден за откриване бащин Цирк, а в неговия отвратителен наследник — в бастиона, който се канех да проуча.
Воксхол Бридж гъмжи от прибиращи се от работа хора. Под него по мощното течение на реката е пълно с плавателни съдове. Аз обаче не съм част от група български туристи, а разглеждащ Лондон австралиец с каубойска шапка на главата и с жълтеникавокафяво елече с купища джобове и джобчета. За първото ми минаване се бях издокарал с каскет и шал на шотландско каре, за второто — с вълнена плетена шапка с пискюл на фен на „Арсенал“. Всичко дотук закупено за четиринайсет лири на битпазара пред гарата „Ватерло“. В Сарат тази процедура я наричат „променяне на силуета“.
А там аз непрестанно втълпявах на моите млади обучаеми: при всяко наблюдение се срещат неща, които те отплесват, от които очи не можеш да откъснеш, като ей онова смело печащо се на балкона си хубаво девойче или уличния проповедник с одеждите на Исус Христос. Тази вечер въпросната роля се изпълнява от правоъгълник тучна зелена морава с размерите на носна кърпа, ограден от всички страни с остри метални колчета. Погледът ми все там е вперен: Какво ли пък ще е това? Наказателна килия на открито за непослушковците в Цирка? Или тайна градинка на удоволствията, достъпна само за най-висшите служители? Ако е така, откъде влизат? И което е още по-загадъчно — откъде излизат?
Наобиколено от канадски гъски семейство азиатци в пъстроцветни тоалети си е устроило пикник върху миниатюрното, покрито с дребни камъчета плажче в основата на външната крепостна стена. Жълт амфибиен съд се изкатерва по съседната наклонена рампа и спира там след серия неравномерни вибрации. Отвътре не се появява никой. Наближава пет и половина. Припомням си работното време в Цирка: „от десет до колкото стане“ за богопомазаните и „от девет и половина до пет и половина“ за некъпаните маси. Всеки момент младшите служители ще започнат да се изнизват дискретно. Набелязвам вероятните изходи, които задължително ще са на голямо разстояние един от друг, за да са по-незабележими. Скоро след окупирането на крепостта от сегашните й обитатели почнаха да се чуват приказки за тайни тунели, които минавали под реката и стигали чак до Уайтхол. Ами, след толкова проправени от Цирка тунели — повечето под чужда територия — колко му е да изкопаят и два-три у дома?
Когато за пръв път се явих пред Бъни, влязох през странична врата, смалена до минимум от монтираната й двойка неразбиваеми железни крила с извивки в стил ар деко, но моето лично предположение беше, че е предназначена единствено за външни посетители. От останалите три изхода, които съм забелязал, интуитивно усещам като най-подходяща двойката гледащи към реката боядисани в сиво врати на върха на почти незабележимо каменно стълбище, откъдето можеш да се слееш с потока от пешеходци по алеята. В момента, в който свивам покрай ъгъла, сивите врати се разтварят и пропускат навън половин дузина мъже и жени на средна възраст между двайсет и пет и трийсет. Обединява ги всеобщото изражение на непоколебимо безличие. Вратите се затварят, вероятно автоматично. После пак се отварят. Нова група тръгва надолу по стълбите.
Може и да съм плячка за Кристоф, но в същото време съм и неговият преследвач. Предполагам, че и той върши същото, което правя аз от половин час насам: опознава обекта, подбира удобни изходи, изчаква удобния момент. Приемам за даденост, че Кристоф е наследил бащините си здрави оперативни инстинкти, обмислил е какво най-вероятно може да предприеме плячката и е набелязал съответните планове. И понеже според Катрин съм заминал за Лондон на погребение на мой приятел — нещо, в което той няма причини да се усъмни, — напълно допустимо е, че пътьом ще се отбия при бившите ми работодатели да предъвкаме досадното дело за някогашни деяния, заведено от Кристоф и отскорошната му приятелка Карън Голд срещу Службата и срещу няколко поименно посочени нейни служители, включително и моя милост.