Ама с каква дяволски неестествена лекота се беше осъществило всичко, господи!
Как можа всичко да мине като по часовник, след като в нито една друга операция, в която съм участвал, нищо не беше вървяло като по часовник, дори когато успеехме да я добутаме със скърцане до някакъв щастлив завършек?
Служителка на Щази да ти избяга в съседна полицейска държава, която бъка от доносници? И то точно при чехите, чиито сили за сигурност са прословути със своята безмилостност и ефективност? А те, вместо да ни огледат под лупа, да ни следят, подслушват, че и да ни разпитват, най-любезно ни изпроводиха чак до изхода за самолета?
Кажете ми, най-накрая, кога друг път френското разузнаване е проявявало такава шибана безупречност? Дето, ако се вярва на приказките, било разкъсвано от вътрешни дрязги? Некомпетентно и инфилтрирано от горе до долу, това нищо ли не ви говори? Но и те изведнъж се оказват майстори в занаята — или се лъжа, а?
Хубаво. След като бих могъл да храня подобни подозрения — а това беше безспорно — и след като те с всяка изминала минута ставаха все по-проглушителни, какво всъщност възнамерявах да сторя по въпроса? Да си призная и за тях ли на Смайли, преди да се оттегля от служба?
Каква гаранция имах, че Дорис дори в момента не се е усамотила с разпитващите я в някоя селска явка? И не им разправя как най-страстно сме се любили. Понеже по въпросите на любовта не я бях усетил да има кой знае какви задръжки.
А когато разпитващите я започнат да се усещат, както вече се усещах и аз, че бягството й през Източна Германия и Чехословакия е минало с неестествена лекота, до какви изводи най-вероятно ще стигнат?
Че цялата работа е била нагласена? Че ни е била подхвърлена, че е двоен агент, част от измамна игра с високи залози? И че глупакът на глупаците Питър Гуилъм е преспал с врага? — каквито мисли и мен почваха да ме обземат преди онова утро, в което Оливър Мендел ме събуди още в пет и от името на Джордж ми заповяда да се явя по възможно най-бърз начин в град Солсбъри. Без да ме попита дори „Как си, Питър?“ или да каже поне едно „Извинявай, че те изръчквам от леглото призори“. Само: „Джордж заръча да си довлечеш задника моментално на бегом в Лагер 4, синко“.
Лагер 4 — конспиративната квартира на Междуведомствената в Ню Форест.
Натиквам се в последното останало свободно място в малкия самолет от Льо Туке и си представям какъв таен трибунал ме чака. Дорис е признала, че е двоен агент. И използва нощта на буйните ни страсти за отклоняване на вниманието.
След това обаче попадам в плен на другата ми половина. Та това е същата онази Дорис, която обичаш, за бога. Каза й го, или поне си мислиш, че й го каза, но така или иначе, то си е самата истина. Не се втурвай да си й съдник само защото предстои самия теб да съдят!
Но с кацането на летището в Лид вече не намирах никаква логика в тези свои разсъждения. Губеше ми се и с навлизането на влака в гарата на Солсбъри. Поне ми беше останало време да се чудя защо точно Лагер 4 бяха избрали, за да разпитват Дорис. По стандартите на Цирка нито беше най-тайната от целия архипелаг конспиративни квартири, нито най-сигурната. На теория беше идеална — малко, невидимо от пътя имение посред националния парк „Ню Форест“, с ниска двуетажна сграда, градина зад зид, рекичка, езерце, десет акра площ, отчасти залесена, и всичко това оградено от обрасла и скрита зад шубраци двуметрова телена ограда.
Но за разпитване на скъпоценен агент, измъкнат само дни по-рано от челюстите на бившия й работодател Щази? При всичката й помръкнала репутация и видимост, която Джордж със сигурност би избегнал, ако операцията не му беше отнета от Междуведомствената.
На гарата в Солсбъри ме чакаше шофьорът на Цирка на име Хърбърт, познат ми от времето, което бях прослужил в отдела за мокри операции, с табела в ръка, на която пишеше „Пътник за Бараклъф“ — един от работните псевдоними на Джордж. Хърбърт отклони опита ми да подхвана неангажираща приказка с обяснението, че не бил упълномощен да разговаря с мен.
Стъпихме върху дългата, неравна автомобилна алея. Нарушителите щели да бъдат глобявани. По покрива на микробуса стържеха надвесените клони на липи и кленове. Из сенките бавно изплава невероятната фигура на Фон — човекът с неизвестно малко име, бивш инструктор по самоотбрана без оръжие в Сарат, използван периодически в миналото от отдел „Тайни операции“ за някои силови задачи. Но кое налагаше присъствието на Фон тук, при наличието на щатната охрана на Лагер 4 под формата на прословутата гей двойка, любимите на всички курсанти господа Харпър и Лоу? После се сетих, че Смайли много ценеше Фон като професионалист и му беше възлагал доста на брой деликатни мисии.