— Слушай сега, синко. Внимавай какво ще ти кажа. Предстои ти да се запознаеш с другата половина на случая. Ще видиш каквото трябва, но от теб се иска да не реагираш по абсолютно никакъв начин и впоследствие да не обелваш нито дума за видяното. Тази заповед не съм си я измислил аз. Изпраща ти я Джордж, лично до теб. И освен всичко друго, синко, ако случайно досега си винил себе си за самоубийството на горката дама, крайно време е да престанеш. Ясен ли съм? Това вече не ти го предавам от Джордж. А ти го казвам аз. На чист швейцарски език.
На това място се засмя, а за моя изненада и аз му отвърнах със смях. Посоката на неориентираната ни разходка изведнъж доби смразяваща целенасоченост. За миг бях забравил за съществуването на господина от Швейцария. Решил бях, че Мендел просто се е намирал на приказки, за да ме развлича. И ето че сега озовалият се погрешка в имението загадъчен орнитолог изведнъж нахлу обратно с пълна сила. В далечния край на дефилето стоеше Фон. А каменното стълбище зад него водеше до маслиненозелена входна врата с надпис „НЕ ВЛИЗАЙ. СМЪРТНА ОПАСНОСТ“.
Фон ни поведе нагоре. Влязохме в сеновал. От стари куки висеше плесенясала конска муниция. Минахме между бали гниещо сено и чак тогава стигнахме до Подводницата — специална килия единочка, създадена за подготовка на курсантите в ужасното изкуство как да провеждат безмилостни разпити и как да се противопоставят на такива. Нямаше начин да минеш опреснителен курс, без да ти напомнят изживяването сред уплътнените й без нито един прозорец стени, свързващите китките с глезените белезници и цепещите мозъка на две звукови ефекти. Вратата й беше от почернена стомана и шпионка с плъзгащо се капаче, през която можеше да се гледа навътре, но не и навън.
Фон поддържа дистанция между себе си и нас. Мендел се приближава към Подводницата, привежда се, приплъзва настрана капачето, отстъпва назад и ми кимва: сега е твой ред. И най-неочаквано изтърсва полушепнешком, забързано:
— Нали разбираш, че тя хич не се е самообесила, синко? Тая работа я е свършил нашият приятел, любителят на птиците.
По време на обучението ми в Подводницата изобщо нямаше къде да седнеш. Можеше да легнеш единствено върху каменния под или да крачиш напред-назад в непрогледния мрак под писъка на високоговорителите; или докато повече не можеше да издържиш, или докато провеждащите обучението решеха, че ти стига толкова. На сегашните двама неочаквани обитатели на Подводницата обаче бяха предоставили луксозно обзавеждане под формата на покрита с червено сукно маса за игра на карти и два съвсем прилични стола.
На единия от столовете седи Джордж Смайли с онова изражение, което само Джордж може да има, когато разпитва някого: до известна степен разстроено, дори болезнено, сякаш целият му живот е бил безкраен низ от неудачи и единствено ти би могъл да му донесеш поне малко облекчение.
А на другия стол, срещу Джордж, седи рус здравеняк на моите години, сдобил се току-що с охлузвания около очите, с бинтован и изпружен напред гол крак, с оковани ръце и обърнати нагоре върху масата длани, сякаш проси.
В мига, в който извръща глава, съзирам тъкмо онова, което от съвсем скоро вече очаквам да видя: пресичащ дясната му буза стар белег, направен сякаш с удар от сабя.
И макар че ми е трудно да ги видя през подутите клепачи, знам, че очите му са сини, понеже точно така пишеше в криминалното му досие, което Джордж Смайли ме беше пратил да открадна, след като седящият насреща му мъж го беше пребил почти до смърт.
Тук разпит ли се провежда, или се водят преговори? Името на арестувания — та нима някога ще го забравя? — е Ханс-Дитер Мунт, бивш служител на намиращата се в Хайгейт източногерманска мисия за търговия със стомана, която имаше официален, но не дипломатически статут.
По време на лондонския си мандат Мунт беше очистил някакъв автомобилен търговец от Ийст Лондон, защото според него знаел прекалено много. В опита си да пребие Джордж до смърт, се беше ръководил от същата причина.
Но ето че в момента в Подводницата седеше същият този Мунт — обучен в КГБ убиец от Щази, представящ се за орнитолог от Швейцария, попаднал в капан за елени, а в същото време Дорис, пожелала да я наричат само Тюлип, лежи мъртва на по-малко от двайсет метра от него. Мендел ме подръпва за ръката.