— Струва ми се да е така, Контрол.
— Струвало му се. Всичко ни се струва. Но нищо не е така. Аз пък все си мислех, че в нашата работа боравим с факти. „Да“ или „не“. Хер Йозеф Фидлер — светец, както разправят, според критериите на Щази, заклет привърженик на каузата, че на всичкото отгоре и евреин — е убеден, че многоуважаваният му колега и непоправим нацист Ханс-Дитер Мунт е слуга на британското разузнаване. Което не е съвсем далеч от истината, бих казал.
Джордж поглежда към Джим Придо. Джим потрива брадичката си, забил поглед в протъркания килим. А Контрола продължава:
— Възниква, значи, следващият въпрос. Можем ли да вярваме на хер Мунт? Или той чисто и просто си вдига акциите, както са правили и ред други агенти, които познаваме? Не можем ли да допуснем, че той просто те води за носа, Джим? Вие, агентуристите, поначало сте меки Марии по отношение на агентите ви. Готови сте да повярвате и на първокласно лайно от рода на Мунт, щом нямате твърди доказателства за противното.
На Контрола обаче му е пределно ясно, че Джим Придо по мекушавост може да се сравнява единствено с кремъка.
— Мунт има свои хора в обкръжението на Фидлер. Съобщил ми ги е поименно. Изслушал е какво имат да му казват. Ясно му е, че Фидлер се е заканил да го довърши. Самият Фидлер му го е заявил едва ли не в прав текст. А Фидлер не е без приятели в московския Център. Мунт смята, че те всеки момент могат да предприемат някакъв ход.
И пак зачакваме Контрола, който в крайна сметка решава, че му е дошло времето да отпие от изстиналия зелен чай; и че няма да е никак зле да наблюдаваме как го прави.
— При което неизбежно се изправяме пред следващия въпрос, нали, Джордж? — жалва се той с досада. — Ако успеем да отстраним Йозеф Фидлер — по кой начин, тепърва предстои да решим, — възможно ли е от Москва да заобичат Мунт по-силно? И ако наистина го заобичат повече, да се надяваме ли, че най-сетне ще установим коя гад издава агентите ни на московския Център? — И след като никой от присъстващите не му предлага отговор: — Ти как смяташ, Гуилъм? Има ли младежта отговор на този наш въпрос? Условно казано, разбира се.
— Боя се, че и тя няма, сър.
— Жалко. Понеже ние двамата с Джордж си мислим, че може и да сме напипали отговора. Само дето Джордж не желае да го приеме. За разлика от мен. За утре съм насрочил среща с вашия приятел Алек Лиймас. Да го преслушам и него. Да сондирам настроението му след загубата на цялата му агентурна мрежа от ръцете на ловната дружинка на Мунт и Фидлер. Човек в неговата ситуация вероятно би се зарадвал на възможността да приключи кариерата си във възходяща точка. Не сте ли съгласни?
Подозирам, че Табита най-умишлено ме провокира:
— Проблемът при вас, шпионите — нищо лично нямам предвид, — е, че хал хабер си нямате от това, що е истина. А това адски ни затруднява, когато се мъчим да ви защитаваме. Което, естествено, не значи, че аз няма, както винаги, да вложа максимални усилия. — И след като й връщам милата усмивка, но без никакъв друг отговор, продължава: — Проблемът е, че Елизабет Голд си е водила личен дневник. А пък Дорис Гамп е споделяла всичко с бедната Лоте, сестра й. Женски работи — доверявания, дневници, сантиментални писма. Екипът на Бъни не може да се нарадва на късмета си. А теб те сравняват със съвременните полицейски информатори под прикритие, които покоряват сърцата на женските си жертви и им правят бебета. Аз, да си призная, проверих набързо датите, да не би ти да си бащата на Елизабетината Карън, но — с огромно облекчение, да си призная честно — установих, че си извън всякакво подозрение. А Густав, слава богу, е прекалено голям, за да е бил дори блясък в очите ти.
Благоуханният есенен следобед, седмица след като Контрола обяви намерението си да сондира мнението на Алек, ни заварва двамата с Джордж Смайли край градинска масичка в двора на „Кенууд Хаус“ в Хампстед Хийт. И понеже е делничен ден, наоколо почти няма жива душа. Нямаше да е проблем и в Оборите да си бяхме направили срещата, но Джордж успя да ми намекне някак си, че за дискретен разговор като нашия най ще е подходящо да сме някъде на чист въздух. Сламената шапка скрива очите му, в резултат на което ми бива съобщена само част от тайната, заедно само с част от Джордж.
Трябва да сме приключили вече — или така на мен поне ми се струва — с общите приказки. Доволен ли съм от работата си? Да, благодаря. Преживял ли съм вече историята с Тюлип? Да, благодаря. Добре че Оливър Лейкон успял да покрие черновата на онзи мой рапорт; не се знае как от МКР са щели да погледнат на присъствието на загадъчния швейцарски нарушител в Лагер 4. И аз се радвам, казвам, въпреки спомена за пролятата пот и кръв покрай написването му.