— Искам да те помоля, Питър, да се сприятелиш от мое име с една млада жена — споделя Смайли и за по-голяма убедителност смръщва чело. След което обаче се усеща, че може да съм възприел погрешно молбата му: — Не, разбира се, за да посрещне някои мои нужди, опазил ме господ! С чисто оперативна цел, имам предвид. Би ли се заел с подобна задача? По принцип говоря. В името на каузата? Да завоюваш доверието й?
— Под „кауза“, предполагам, имаш предвид „Уиндфол“ — подсказвам плахо.
— Да. Абсолютно. Изключително. В името на по-нататъшния успех на операция „Уиндфол“. На запазването й. Като необходим и спешен придатък — отвръща, след което отпиваме от ябълковия си сок и продължаваме да оглеждаме минувачите под греещото слънце. — И по изрична молба на Контрола, бих добавил — допълва той или за по-убедително, или за да снеме отговорността от себе си. — Именно той те посочи поименно: онзи младеж Гуилъм, рече. Съвсем конкретно.
Това като комплимент ли следва да го приема, или като прикрито предупреждение? Понеже подозирам, че Джордж никога не си е падал особено по Контрола, а пък Контрола не си пада по никого.
— Никак няма да ти е трудно да се запознаеш случайно с нея — подхваща нещата откъм оптимистичната им страна Джордж. — Като начало, тя членува в местната организация на Комунистическата партия. През уикендите продава вестника им „Дейли Уъркър“. Макар че не мога да си те представя да си купуваш от нея последния му брой, нали?
— Ако мисълта ти е, че нямам вид на типичен читател на „Дейли Уъркър“, напълно бих се съгласил с теб.
— Ни най-малко, а и никой не те кара да се преструваш. В никакъв случай не се мъчи да възприемеш образ, който не ти съответства. Остани си с твоя „аз“ на жизнерадостен човек от средната класа. Тя бяга — добави сякаш в последния момент.
— В какъв смисъл „бяга“?
— Тича. Рано всяка сутрин. Очарователен навик, не мислиш ли? Фитнес. Бягане за здраве. Обиколки по пистата на местното стадионче. Сама. След което се отправя на работа. Книжарница във Фулъм. И по-точно казано, не магазин, а книжарски склад. Но така или иначе, се занимава с книги. Разпращат ги в пакети до книгоразпространителите. На нас подобна дейност може да ни се струва еднообразна, но тя я възприема като кауза. Всички се нуждаем от книги, и най-вече „унижените и оскърбените“. Тя участва и в походи.
— В допълнение към бягането ли?
— За Мир, Питър. За мир с главно М. От Олдърмастън до Трафалгар Скуеър и оттам — за допълнително, до Хайд Парк Корнър. Де да се постигаше толкова лесно този Мир.
Какво очаква той от мен? Да се засмея ли? Напъвам се.
— Аз, естествено, не си те представям и как й помагаш да развява знамето. Затова пък си почтен буржоазен млад мъж, който се издига в живота. И си й двойно по-интересен именно понеже тя не познава други като теб. С чифт хубави гуменки и с дяволитата ти усмивка ще се сприятелиш с нея за нула време. А ако й се явиш и с френската ти персона, ще можеш да се измъкнеш съвсем почтено, когато му дойде времето. Дотогава всичко ще е приключило и ще можеш спокойно да я забравиш. А и тя теб. Да.
— Няма да е зле да науча първо името й — подсказвам.
Той пак се замисля — болезнено, колебаейки се.
— Ами, как да ти кажа… От емигрантско семейство произхожда. Родителите й са емигрирали тук. Тя е второ поколение. Установили се и след известно умуване си избрали за фамилно име Голд — признава накрая, все едно съм изтеглил името от устата му с ченгел. — Малкото й име е Елизабет, а приятелите й я наричат Лиз.
И аз бавя отговора си. Пия си ябълковия сок под следобедното слънце със закръглен джентълмен със сламена шапка. Нямам за къде да бързам.
— И след като спечеля доверието й, както ти казваш, какво следва да сторя?
— Как „какво“? Идваш и ми съобщаваш, разбира се — срязва ме, сякаш всичкото му колебание изведнъж се е заменило с гняв.
Аз съм Марсел Лафонтен — млад търговски пътник от Франция, временно живущ в притежаван от индийци пансион в Хакни, в източната част на Лондон, и притежаващ съответните документи. Ден пети. Всяка сутрин призори хващам автобуса до мемориалния парк и хуквам. Повечето пъти сме шест или седем човека. Тичаме, спираме се запъхтени на стъпалата на спортната зала, проверяваме хронометрите и сравняваме постиженията си. Разменяме по някоя и друга дума, разотиваме се под душовете, накрая най-много да си кажем „чао“ и „до утре“. Останалите намират нещо смешно във френското ми име, но са разочаровани от липсата на какъвто и да било френски акцент. Обяснявам им, че покойната ми майка е била англичанка.