— Каролайн — внезапно я попита мис Кийлдар. — Не желаете ли да се заловите за някаква работа, да приемете някаква професия?
— Желая го по петдесет пъти на ден. В сегашното си състояние често се питам за какво съм се родила на този свят. Копнея за нещо поглъщащо и задължаващо, нещо, което да запълни ума и ръцете ми, на което да посветя мислите си.
— Само трудът ли е в състояние да направи един човек щастлив?
— Не, но той може да ни накара да изпитваме различни болки и по този начин да не позволи сърцата ни да бъдат разбити от един-динствен мъчител. Освен това плодотворният труд си има своята отплата, която липсва в напразното, мъчително, самотно и безнадеждно съществуване.
— Но казват, че тежкият физически труд и професиите, свързани с науката, правели жените груби, карали ги да губят женствеността си.
— А какво значение има дали неомъжените или тези, които никога няма да се омъжат, са непривлекателни и неелегантни или обратното? Ще бъде съвсем достатъчно, ако те просто бъдат почтени, благопристойни и спретнати. Единственото, което може да се изисква от старите моми по отношение на външния им вид, е той да не дразни погледа на мъжете, когато ги срещат на улицата. Що се отнася до останалото, на тях трябва да им бъде позволено, без това да буди твърде много презрение, да бъдат вглъбени, сериозни, със скромни лица и да носят скромни дрехи по тяхна собствена преценка.
— Говорите толкова сериозно, Каролайн, че човек може да ви вземе за стара мома.
— Да, аз ще бъда такава, това е съдбата ми. Никога не бих се омъжила за някого като Малоун или Сайкс, а пък и никой друг не би ме взел за жена.
Тук настъпи дълга пауза, която бе нарушена от Шърли. И отново онова име, което сякаш я бе омагьосало, почти веднага се отрони от устните й:
— Лина — понякога Мур ви нарича така, нали?
— Да. Това е съкращение от Каролайн, което понякога се използува в неговата родина.
— Е, Лина, спомняте ли си, че един ден бях забелязала някаква неравност в косата ви — отдясно ви липсваше една къдрица — и вие ми казахте, че дължите това на Робърт, тъй като веднъж той отрязал от там дълъг кичур?
— Да.
— Ако винаги е бил толкова безразличен към вас, както твърдите, защо тогава е откраднал къдрицата ви?
— Не зная — всъщност не, зная. Това беше мое дело, а не негово. Всичко от този род винаги е било мое дело. Той се готвеше да замине за Лондон както обикновено. Вечерта, преди да тръгне, бях намерила в кошничката на сестра му един черен кичур коса — къса и завита къдрица. Хортенз ми каза, че това е спомен от брат й. Робърт бе седнал на масата. Погледнах към главата му — той има гъста коса, а на слепоочията му имаше множество такива завити къдрици. Помислих си, че би могъл да ми подари една — много ми се искаше да притежавам една от тях и го помолих за това. Робърт се съгласи, но при условие, че и той си избере кичур от моята коса. И така аз получих един къс кичур от неговата коса, а той — един дълъг от моята. Аз пазя неговия кичур, но съм сигурна, че той е изгубил моя. Това бе мое дело — едно от онези глупави неща, при мисълта, за които сърцето се натъжава, а лицето пламва в аленина; един от онези дребни, но ярки спомени, които се появяват и пробождат чувството ти за собствено достойнство с хиляди ножове, които карат устните ти, както си седиш сама, да отронват внезапни, налудничави слова.
— Каролайн!
— Наистина се смятам за глупачка в някои отношения, Шърли, презирам се! Но бях обещала да не ви превръщам в моя изповедница. Не можете да ми отвърнете със същите слабости — вие не сте слаба. Как втренчено ме гледате сега! Извърнете ясния си, силен като на орлица взор, обидно е да ме гледате така.