— Вие сте цял етюд за изучаване на характера! Слаба — несъмнено. Но не в смисъла, който имате в предвид. Влез!
Последното бе казано в отговор на едно почукване на вратата. Мис Кийлдар се намираше близо до нея, а Каролайн бе в далечния край на стаята — тя видя как Шърли пое някаква бележка и чу думите:
— От мистър Мур, госпожице.
— Донесете свещи — каза мис Кийлдар.
И докато Каролайн седеше в очакване, Шърли поясни:
— Съобщение по работа.
Но когато свещите бяха донесени, тя нито отвори писмото, нито го прочете. След малко бе обявено, че е пристигнала прислужницата Фани от дома на пастора, и неговата племенница пое към дома си.
Глава ХIII
Още съобщения по работа
От време на време някаква безгрижна отпуснатост завладяваше Шърли — имаше периоди, когато тя изпитваше удоволствие от пълното бездействие на тялото и погледа си; това бяха моменти, в които мислите й, самото й съществуване, фактът, че светът я заобикаля, а над нея е небето й доставяха такова пълно щастие, че нищо друго не би могло да й донесе повече радост. Често пъти след някое утро, изпълнено с енергична дейност, тя прекарваше следобеда, като лежеше неподвижна в тревата под дружелюбната сянка на дърветата. Не изпитваше нужда от ничия друга компания, освен от тази на Каролайн, и ако тя бе наблизо, това бе напълно достатъчно; не се нуждаеше от друга гледка, освен тази на бездънното синьо небе и на малките облачета, които се носеха надлъж и нашир по него; нямаше нужда от никакъв друг звук, освен от жуженето на пчелите и шумоленето на листата. Единственото й четиво в подобни часове бе поизбледнялата книга на спомените или пък изпълнените с предсказания страници на очакването. Младите й очи излъчваха прекрасна светлина, която попадаше върху тези редове и улесняваше четенето. На моменти по устните й пробягваше усмивка, която разкриваше по нещичко от отминалите спомени или бъдните блянове — усмивка, която не криеше нито тъга, нито униние. Досега съдбата се бе показала благосклонна към блажената мечтателка и обещаваше да бъде добра към нея и занапред. Миналото й бе изпълнено с прекрасни мигове, а бъдещето й криеше розови надежди.
И все пак, когато един ден Каролайн се приближи с намерение да я вдигне от земята, тъй като според нея приятелката й бе лежала достатъчно дълго, тя съзря, че страните на Шърли бяха влажни, сякаш поръсени от утринната роса, а прекрасните й очи искряха от напиращите в тях сълзи.
— Шърли, защо плачете? — попита Каролайн с неволна изненада в гласа си.
Мис Кийлдар се усмихна и извърна красивата си глава към тази, която бе задала въпроса.
— Защото ми доставя огромно удоволствие да плача — отвърна тя. — Сърцето ми е пълно едновременно и с радост, и с болка. Но защо, добро и търпеливо дете, защо не се присъедините към мен? Моите сълзи са сълзи на радост и аз бързо мога да ги изтрия, а вие бихте могли да плачете със сълзи на жлъч, ако искате.
— Със сълзи на жлъч?
— Самотна птица, птица без другар — бе единственият отговор.
— Нима и вие не сте без другар, Шърли?
— В сърцето си — не.
— О! И кой е свил гнездо там, Шърли?
Но на този въпрос Шърли отвърна само със смях и пъргаво се изправи на крака.
— Просто сънувах — каза тя — сънувах, посред бял ден. Сън приятен, но вероятно безсмислен.
За мис Хелстоун, бе настъпило време да се прости с всички свои илюзии — виждаше бъдещето в мрачни краски и си мислеше, че твърде добре съзнава какъв път ще поеме нейната съдба, както и съдбата на някои други. И все пак старите спомени все още я държаха в плен и именно те, както и силата на навика, често я довеждаха до портичката в полето и до стария храст, откъдето можеше да наблюдава клисурата.
Една вечер, след случката с бележката, Каролайн се намираше на своя обичаен пост и напразно очакваше да съзре своя пътеводен фар — тази вечер лампата не освети прозореца. Каролайн остана там в очакване, докато появата на някои съзвездия не й напомни, че е време да си върви. На минаване покрай Фийлдхед по пътя към дома си тя бе привлечена от красотата на старото имение на лунна светлина и позабави ход. Дърветата и сградата спокойно се извисяваха под нощното небе и ясната пълна луна. Домът бе облян в бледо бисерно сияние, а около него витаеше мек кафяв здрач. Над обрамчения от короните на дъбовете покрив бяха надвиснали тъмнозелени сенки. Широката павирана пътека отпред също бе потънала в бледо сияние, сякаш по силата на някаква магия тъмният гранит се бе превърнал в лъскав порцелан. Върху това сребристо пространство се открояваха две ясно очертани сенки на две човешки фигури. В първия момент тези фигури бяха неподвижни и безмълвни, но след малко се раздвижиха и заговориха приглушено, като и крачките им, и гласовете им бяха в пълна хармония. Погледът, който ги следеше зорко, след като излязоха иззад ствола на кедъра, се изпълни с искрен интерес. «Дали това не са мисис Прайър и Шърли?»