— Лека нощ! — каза тя, треперейки като лист, и подаде набързо ръка, решена да се раздели с него колкото се може по-бързо.
— Вкъщи ли си отивате? — попита той, без да докосне ръката й.
— Да.
— Фани дойде ли да ви вземе?
— Бих ви придружил донякъде — не съвсем до дома ви, за да не би моят стар приятел Хелстоун да ме гръмне от прозореца.
Той се засмя и взе шапката си. Каролайн понечи да му каже, че не си струва да си създава излишни грижи, но той и нареди да си вземе бонето и шала. Тя се приготви набързо и не след дълго двамата вече бяха навън. Мур взе ръката й в своята също както преди, с онзи маниер, който тя намираше за тъй мил.
— Можеш да изтичаш напред, Фани — каза той на прислужницата, — ние ще те настигнем.
Когато Фани се отдалечи на известно разстояние, той стисна ръката на Каролайн в своята и изрази задоволството си, че тя е чест гост във Фийлдхед. Сподели също така, че се надява приятелството й с мис Кийлдар да продължи, тъй като подобна компания би била едновременно приятна и полезна.
Каролайн отвърна, че Шърли и допада.
— Несъмнено това е взаимно — каза Мур. — Ако Шърли твърди, че ви е приятелка, бъдете сигурна, че е искрена — тя не умее да се преструва и ненавижда лицемерието. Каролайн, никога ли вече няма да ви видим в нашия дом?
— Предполагам, че не, освен ако чичо ми не промени становището си.
— Много ли сте самотна сега?
— Да, много. Единствената компания, която ми доставя радост, е тази на мис Кийлдар.
— Надявам се, че напоследък сте се чувствували добре?
— Да.
— Трябва повече да се грижите за себе си. Не пренебрегвайте движението. Знаете ли, изглеждате ми малко променена — като че ли сте посърнали и побледнели. Чичо ви добър ли е към вас?
— Да, държи се с мен както винаги.
— Което ще рече, че не е много внимателен, нито особено нежен или грижлив. Какво ви мъчи? Кажете ми, Лина?
— Нищо, Робърт. — Но гласът й потрепна.
— Това нищо означава, че е нещо, което не искате да ми кажете. Не желаете да ми се доверите. Значи раздялата ще ни отчужди, така ли?
— Не зная. Понякога се страхувам, че е така.
— Но тя не трябва да оказва подобно влияние. Как бе онази песен? «Нима ще забравим приятелите стари, отминалите дни?»
— Не съм забравила, Робърт.
— Вече има, струва ми се, два месеца, Каролайн, откакто не сте идвали у дома.
— Откакто не съм била вътре в дома ви — да.
— Минавали сте покрай него, когато сте се разхождали, така ли?
— Понякога вечер отивах там, където свършва полето, и гледах надолу. Веднъж видях Хортенз в градината да полива цветята. Зная и по кое време палите лампата в кантората си — често пъти съм чакала, докато светне. Виждала съм ви как се навеждате между нея и прозореца. Знаех, че сте вие, можех да разпозная очертанията на фигурата ви.
— Чудно как не съм се натъкнал на вас — обикновено след залез-слънце се разхождам до възвишението над клисурата, където започват полята.
— Зная. Една вечер почти щях да ви заговоря, толкова близо минахте покрай мен.
— Нима? Минал съм покрай вас, а не съм ви видял! Сам ли бях?
— Виждала съм ви два пъти, и двата пъти не бяхте сам.
— Кой ли е бил с мен? Навярно Джо Скот или пък сянката ми на лунна светлина.
— Не. Нито Джо Скот, нито сянката ви, Робърт. Първия път бяхте с мистър Йорк, а втория път това, което нарекохте сянката си, бе фигура с бяло чело, тъмни къдрици и искряща огърлица на шията. Но успях само за малко да ви зърна с тази приказна сянка, не дочаках да чуя разговора ви.
— Изглежда, че се разхождате наоколо невидима. Тази вечер забелязах пръстен на ръката ви, да не би да е някой вълшебен пръстен? Отсега нататък, когато си седя в кантората сам, може да е и посред нощ, ще си позволя да виждам в представите си как Каролайн се надвесва над рамото ми и чете от същата тетрадка или седи до мен, улисана в някаква своя работа и от време на време повдига невидимите си очи към лицето ми, за да прочете мислите ми.
— Не трябва да се боите от подобна опасност — аз няма да се приближавам, а ще остана на разстояние и ще наблюдавам какво ще стане с вас.
— Когато се разхождам вечер покрай живия плет, след като тъкачницата вече е затворена, или през нощта, когато заемам мястото на пазача, ще си представям, че пърхането на всяка малка птичка над гнездото й шумоленето на всяко клонче е шумът от вашите движения. Сенките на дърветата ще приемат формата на тялото ви, ще ви зървам сред белите цветове на глога. Лина, вие постоянно ще ме спохождате.